— Не зная — рече Мърф. — Някак си не ми се струва, че съм в правото си да взема подобно решение.
— Не бива да безпокоим космическите сили — заяви важно Вазуван. — Не сме от тяхната категория.
— Ако се върнем обратно точно сега — предупреди ги Фалзур, — кълна се, че ще се погрижа да ви уволнят и да ви лепнат черен етикет до края на живота.
— Стига де, докторе — опита се да го усмири Мърф. — Не бъди такъв. Просто казвам, че съм обезпокоен да взема решение от такъв мащаб.
— Аз поемам цялата отговорност — заяви Фалзур.
— И това няма да е редно — рече Мърф. Но всъщност искаше да каже, че няма да е достатъчно, за да му спаси задника. — Защо да не гласуваме? Само офицерите и вие двамата. Не е необходимо да питаме екипажа.
Кеа едва не се разсмя. Корабният капитан предлага гласуване. Но вместо това рече:
— Защо не? — Той вдигна ръка. — Започнете с мен. Аз казвам да продължим.
— Майната ти — наруга го Вазуван. — Аз гласувам да се прибираме у дома.
Фалзур и Рут се присъединиха към Кеа. Мърф вече виждаше накъде клонят везните.
— Добре. Присъединявам се към болшинството. Съжалявам, Вазуван, но трябва да опазя мира. Такава ми е работата.
И така бе сложено началото на последния етап от операция „Алва“. Цинично и безсърдечно. Кеа не даваше пукната пара. Беше твърдо убеден, че трябва да надзърне от другата страна. В главата му се въртеше откъс от стара песен: „Това е веществото, от което са сътворени мечтите“.
Ситен дъжд от искри се сипеше през космоса. И тази завеса сякаш се поклащаше и завихряше от невидим космически вятър. Това беше място, където се допираха две вселени… и кървяха през отвора.
Кеа не сваляше поглед от изображението на главния екран, където мънички частици от двете вселени се сблъскваха и избухваха в точици светлина. Отблясъците им трептяха върху люшкащата се завеса, която Фалзур наричаше „непоследователност“. По-скоро са Райските порти, рече си Кеа. Или тези на ада.
Гласът на Фалзур долетя отзад.
— Ричардс… опитай се да завиеш малко по-нататък…
Кеа работеше с джойстика. На екрана се появи сондата, която той, Фалзур и Рут разполагаха. Сондата всъщност представляваше сребрист цилиндър, тласкащ пред себе си специално изработена мрежа. На лентата под изображението непрестанно се меняха данни.
— Още малко… — подкани го Фалзур. — Още мъничко…
Внезапно върху лентата оживяха сребристи точици. Античастици, сблъскващи се с частици. Миниатюрна драма се разиграваше на малката мрежа. Кеа продължаваше да насочва сондата навътре. Не беше особено трудно. Сензорите на джойстика не улавяха смущения. Сетне светлинките внезапно угаснаха, сондата завърши обиколката си и се прибра в нормалния космос.
— Успях! — провикна се отзад Фалзур. — Направих го! — Кеа знаеше, че в този момент Фалзур вече вижда името си в книгите по история. Първият учен, изучавал друга вселена — макар и с дистанционно средство. Той въведе командата за автоматично прибиране и се облегна назад.
— Ти ли успя? — попита презрително Вазуван. — Нали всички сме част от екипажа! Така ли е, Мърф? Ще получим равни дялове.
— Уф… ще трябва да проверя какво пише в книгите — рече уклончиво Мърф.
Кеа не се съмняваше, че добрият стар Мърф би предпочел бонусът да се разпределя според ранга. Виждаше пресметливото изражение на лицето му. Дори знаеше какво си мисли… той и Фалзур вземат петдесет процента… това ще е. Най-големият бонус, изплатен някога от компанията.
— Не чета книги, Мърф — отвърна пискливо Вазуван.
— Такива са правилата на експедицията, приятели. Като шеф на екипа, Фалзур получава двайсет процента. Останалото се разпределя помежду ни. Поравно.
— Ще престанете ли? — ядоса се Фалзур. — Кой го е грижа за бонуса на компанията?
— Ами виж… — поде бавно Мърф. — Ако ти не желаеш своя дял, ние с радост ще го поделим. Нали, Вазуван?
— Прав си, Мърф.
Кеа се намеси.
— Фалзур, защо не им обясниш?
За трети път насочваше сондата по нареждане на Фалзур. Беше ги наблюдавал внимателно с Рут, докато събираха данните и ги анализираха. Струваше му се, че има известна представа какво са открили, но не беше сигурен.
Фалзур кимна и извърна настрани лице, сякаш за да им покаже профила си.
— Всичко е съвсем просто — заговори. — Успяхме да се пресегнем в друга вселена — и да приберем доказателства за нейното устройство. Споменатият материал — в нашата вселена — ще се превърне в източник на неизчерпаема енергия. Дори само шепа от него, приятели, може да задоволи нуждите на цял един град и обитателите му за стотици години. — Фалзур се изкиска. Постепенно кикотът му прерасна в смях. Когато млъкна, в каютата се възцари тишина. — Толкова по въпроса за проклетия ви бонус.
Кеа имаше чувството, че постепенно започва да проумява за какво става въпрос. Енергия… гориво. За такива неща се водеха войни. Стотици хиляди бяха загинали край нефтените полета. Власт… оръжия. Не по-малко бяха жертвите край атомните реактори. Богатство. Истинско, невъобразимо по размери. Той огледа помещението. Сега вече виждаше, че и останалите са започнали да разбират. Дори най-нискочелата маймуна би разбрала. Кеа погледна към Мърф. Лицето му бе изопнато. Замечтано. И някак сериозно. Вазуван: кожата й бе по-бледа от обичайното. Рут: блеснали очи. Червеното езиче потрепва отвън. И той самият.
Жалко, че не можеше да се види в този момент.
— Уф… докторе… — запелтечи Мърф. — Как се нарича това… нещо?
— Добър въпрос, Мърф — кимна Фалзур. Кеа не можеше да му се сърди, задето звучи толкова педантично. — Това е противоположното на материята във вселената. Но не можем да го наречем антиматерия. Защото в тази вселена вече имаме антиматерия. Може би трябва да използваме нещо по-просто. — Той се обърна към Рут. — По-комерсиално. Нещо, което да е разбираемо дори за невежите. Такъв подход винаги е от полза, когато се срещаш с финансовите бордове.
— Щом не е антиматерия — заговори Рут, — значи е нова антиматерия. Да поставим ударението върху „нова“.
— Какво ще кажете за „Антиматерия Две“? — подхвърли Кеа.
— Харесва ми — рече Рут. — Простичко.
— Антиматерия Две… да. Това ще свърши работа. Много добре. Названието привлича внимание. — Фалзур изглеждаше доволен.
— Харесва ми, че може лесно да се съкращава — отбеляза Мърф. — АМ2. — Той нарисува символите във въздуха.
— Сигурен ли си в откритието си, докторе? — попита Вазуван. — Имаш ли доказателства?
Фалзур се надигна, обърна им гръб и се загледа в екрана.
— Сигурен съм. Напълно сигурен. И имам доказателство, но не е неоспоримо. А в такива неща, приятели, трябва да сме неоспорими. Инак… — Той се загледа към огъня на екрана. — Има хора, които биха убили за нещо подобно. Сигурно си давате сметка.
Фалзур ги изгледа бавно. Един по един. Сетне застана до Кеа. Ричардс мислеше за Баргета и за останалите прочути фамилии — за техните богатства. За възможностите, които биха видели в АМ2. Богати срещу бедни. Този човек имаше право. Ставаше дума за контрол. Кеа кимна. Вече знаеше. Както и останалите.
— Ако искаме да имаме права — законосъобразни, необорими права — върху нашето откритие — продължи Фалзур, — трябва да патентоваме доказателството си. С толкова непробиваем патент, че никой да не може да оспори правата ни.
— Как ще си осигурим доказателства, докторе? — попита Мърф.
Фалзур посочи екрана.
— Ще идем там и ще ги вземем — рече. — После ще се върнем.
Кеа не бе чувал толкова плътна тишина. Никакви спорове. Никакви разгорещени въпроси: Може ли да се направи?… Сигурен ли си?… Ами ако?… Всеки от тях водеше вътрешна борба. Всички знаеха отговора на Фалзур: да. Кеа преглътна и погледна към екрана. Лекият огнен дъждец му приличаше на примамлив женски образ.
Просто… трябваше да отиде там и да види.
И онзи припев: „… от което са сътворени мечтите…“