Рут стана да изпълни нареждането.
Кеа зачака. До четири часа Мърф трябваше да е готов за следващата малка стъпка. После Кеа щеше да размени поредното си малко знание за още храна. И още. Докато се приключи. Още две седмици, помисли си той. И тогава ще видим какво ще видим.
Фалзур бе умрял преди три дни. Дълго време се мята и бълнува, но така и не дойде в съзнание. Никой не му се притече на помощ, никой не го хранеше или поеше. Кеа не се опита да го защити. Какво го е грижа? И без това щяха да откажат да му помогнат. Сделката на Кеа не се разпростираше върху Фалзур. Мърф, Вазуван и Рут бяха силните тук. Кеа беше безпомощен, докато не му зараснат раните.
Вазуван обобщи всичко това с няколко думи.
— Имахме късмет, че сме живи. Той вече не ни трябва. Не и жив. Запазихме доказателството му. Абсолютното доказателство. Файлът с данните.
Рут също не прояви загриженост, освен че не можеше да понася стенанията му. Кеа не ги слушаше. Трябваше да спи.
По някое време се свести. Фалзур продължаваше да стене. Останалите мълчаха, вероятно спяха. Сетне дочу тихи стъпки и долови ухание на парфюм. После Фалзур внезапно млъкна. Отново стъпки.
На другата сутрин намериха Фалзур мъртъв.
— Да го пуснем през рециклатора — предложи Вазуван. — Ще го добавим към супата. — В рециклатора се образуваше някаква първична течност, смесица от тяхната урина и фекалии, от която се синтезираха белтъци.
— Защо не? — попита Рут. — Тъкмо ще има някаква полза от него. Мисля, че го заслужава.
Кеа ги наблюдаваше, докато влачеха трупа през каютата. Отново взе да го измъчва глад. Долови леки стъпки и парфюма на Рут. Пое купичката от ръката й, без да я поглежда. Беше съвсем безвкусна.
Бедният Фалзур.
Пред тях бе увиснала завесата между двете вселени, сякаш ги примамваше. Ако нещата бяха протекли различно, Кеа предполагаше, че щяха да я кръстят Непоследователността на Фалзур. Огледа каютата. Вазуван. Мърф. Рут. Тук никой не би поискал да остави славата на Фалзур. Що се отнасяше до него… той имаше собствени идеи, но още ги обмисляше.
— Готови сме — обяви Вазуван.
Кеа се надигна. В превързаната му ръка бе започнал да се пробужда животът. Набираше сили.
— Още нещо — обяви той, — преди да преминем отвъд.
Те го погледнаха разтревожени.
— Не се страхувайте. Всичко е наред с двигателя. Но искам да знаете, че когато се прехвърлим оттатък, ни чакат пет месеца полет до дома.
— Така ли? — попита Мърф. — И какво?
— Ами това, че след като двигателят работи, на някого от вас може да му хрумне идеята, че вече нямате нужда от мен, че нямате нужда от своя главен инженер. — Те мълчаха. Никой не възразяваше. — Така че взех някои предпазни мерки, за да си останем приятели. Поправих двигателя, но… накарах Мърф да направи още нещо. Още едно мъничко нещо.
— Какво нещо? — попита гневно Мърф.
— Ами след два месеца пак ще има повреда. И тогава, скъпи мои приятели, отново ще ви дотрябвам. Мога да я отстраня. Гарантирам. — Той погледна Вазуван. — Хайде да поемаме нататък, дявол го взел!
И те полетяха.
Седмица по-късно откриха пробойната.
— Не съм виновна, Мърф!
— Ти трябваше да провериш, по дяволите!
— Ами проверих. Не съм инженер. — Тя извъртя две от очите си към изтегнатия на кушетката Кеа. Двамата си деляха неговите задължения. Кеа мълчеше.
— Да не започваме отново — обади се Рут. — Пробойната е запушена. Край. Всъщност въпросът е имаме ли достатъчно въздух?
— Никакъв шанс да преживеем още пет месеца. Когато… — Той млъкна. Тишина.
— Когато и четиримата дишаме — довърши вместо него Вазуван.
Това беше. Кеа чакаше.
— Именно — кимна Мърф.
— Аха… разбирам — рече Рут.
После всички се обърнаха към Кеа. Осем очи върху три тела го наблюдаваха, докато поглъщаше въздуха.
— И това няма да свърши работа — рече Мърф. — Пак няма да ни стигне за един месец.
— Ако преди това не открием друга възможност — рече Рут.
— Ами двигателят? — попита Мърф. — Малкият трик, който ни изигра с него?
— Мисля, че ни е излъгал — подхвърли Рут.
Кеа им се усмихна. Широка, доволна усмивка. Усмивка от бордеите на Мауи.
— Може и да не е — промърмори Вазуван. Осемте очи се извърнаха, но Кеа оставаше нащрек.
— Какво ще правим? — попита Мърф.
— Съвсем просто е — отвърна Вазуван. — Имаме Кеа. Имаме теб. И имаме мен. Аз съм навиг…
Кеа така и не разбра откъде се взе брадвичката. Беше боядисана в яркочервеното на инструментите за аварийни ситуации. С притъпено острие. Рут я стовари върху четирите стъбълца. Беше дребна жена, едва достигаше до брадичката на Кеа, но замахна със силата на човек, решен да оцелее. Брадвичката се заби дълбоко в мозъка на озирианката. Дръжката остана да стърчи, придавайки на Вазуван вид, сякаш имаше дълъг човешки нос. Розова слуз бликна от раната и се стече на пода. Пипалцата потръпнаха, сетне застинаха неподвижно.
Рут отстъпи назад и вдигна очи към Мърф.
— Е? — попита.
— И мен ме дразнеше — заяви Мърф. — Това непрестанно мърморене.
— Припасите ни намаляха.
— Забелязах. Да направим още супа.
Той размишляваше за живота на древни царе. И империи.
Менес беше първи. Изобретателен стар дявол, превърнал Египет в първата империя. Управлявал шейсет години. Убит от хипопотам.
Персийците се преклонили пред меча на Александър. Той пък издъхнал в блато. Кубилай хан завладял Китай. Доживял до дълбоки старини.
Римляните разширили границите на познатия свят. Накрая били победени от конни чергари.
Виж, Елизабет се бе справила отлично. Всички от рода й също. Монарси, балансиращи с ловкостта на акробати. Понякога Кеа се питаше защо ли не бе убила по-рано сестра си. Вместо това трябвало да се спасява от поредица опити за покушение. Романтиците твърдяха, че изпитвала дълбоки сестрински чувства. Според Кеа просто Елизабет не е смятала, че е дошло времето.
Чете за всички тези хора през дългите часове на безделие. Интересът му към тях не беше случаен. Вълнуваше го идеята за властта. Искаше да я разбере. Да подходи към нея като инженер към сложна задача. Да разглоби на части всеки цар и неговото царство и пак да ги сглоби. Парче по парче. Понякога променяше реда на парчетата, за да види какво ще се получи. Откри, че Империята може да приема няколко различни форми. Може да е корона и трон. Олтар и кървави пожертвования. Армейско знаме и тайна полиция. Президентски печат и откраднати гласове. Лого на компания. Но те всички имаха нещо, което ги обединяваше: идеята. Идея за по-добър живот. Обещание за него. И за да действа, тази идея трябваше да задоволява повечето й поддръжници. Гладуващите маси не крещят истерично името на своя господар.
Според една от легендите, които чете, някакъв древен цар обикалял преоблечен сред поданиците си, за да научи от първа ръка мненията им. Името му било Рашид. В реалния живот корпоративни шефове и президенти раздаваха храна в комфортни шатри, за да си осигурят гласове. Някои крадяха от по-слабите монарси, за да създават свои собствени могъщи лагери.
Диктаторите предпочитаха опростени модели. Те се опираха на неща като геноцид, лагери и жандарми.
И все пак… каквато и форма да имаше Империята и каквито и средства да прилагаше, за да поддържа властта си, всичко опираше до идеята, залегнала в сърцето на императора, който я е основал.
А Кеа имаше АМ2.
Ръката го болеше. Това беше добре. Както по-раншната болка. Скоро щеше да може да я използва — макар че го пазеше в тайна от Мърф и Рут. Измъчваше го треска. Инфекция. Не биваше да разбират и за това.
Кеа дочу шепот в тъмната каюта.
— Хайде, бебче. Измъчвам се.
— Остави ме на мира.
— И преди сме го правили. Какво ти пречи още веднъж?
— Ти се възползва от сделката. И ме излъга.