Погледна друг прибор и почувства надежда. Инструментът регистрираше всеки обект, който се удря в обшивката на кораба, и бе достатъчно чувствителен да долови дори лек земен ръмеж. Даже още по-малки обекти. Приборът показваше, че корабът му е понесъл доста удари от микроскопични частици след навлизането си в тази безумна вселена. Без странични ефекти за кораба.
Сега вече дистанционният детектор подаваше постоянни сигнали. Ричардс се прехвърли на друг пулт. Пъхна ръцете си в дистанционните ръчки на манипулаторните ръце и се съсредоточи върху управлението. От един люк точно под носа на кораба се подаде сонда. Клещовидна ръка. Още една модификация на Кеа. Перископ. Облицован с Империум X. Докато работеше с непознатите прибори, по челото му избиваше пот. Ако допусне дори най-малка грешка, ще отиде напразно не само целият му труд, но ще изгуби и живота си. Ако Империум X не бе в състояние да го екранира от въздействието на АМ2, всичко щеше да завърши с мощен взрив.
Датчиците на сондата потвърдиха, че клещите са прихванали отломъка. Притворил очи, очаквайки всеки миг да го сполети гигантски взрив, той затвори клещите. И този път не последва нищо.
Вече беше гордият притежател на парче Антиматерия Две. Приближи манипулаторната ръка към люка и я прибра вътре. Вътрешността на малкия хангар също бе облицована с Империум X. Той включи двигателя и корабът премина към свръхсветлинна скорост, отдалечавайки се от непоследователността. Ето го мигът на пълната победа. Точно сега, преди последните изследвания, преди разработките да бъдат завършени, Кеа Ричардс знаеше, че вече е господар на вселената.
Краят на света дойде след по-малко от година, с два катаклизъма. Между катастрофите имаше по-малко от месец. Първата стана водеща новина на всички емисии в Слънчевата система. Гигантски взрив на Деймос. Луната сега бе полуразрушен астероид като Фобос. Нещо невероятно. Луните не се саморазрушават. Деймос не беше заселена, с изключение на три или четири кратера от Първа база. Изплуваха нови и нови факти. Оказа се, че всъщност Деймос е доста заселена. Няколкостотин мъже и жени работели в секретен комплекс от лаборатории около старата Първа база. Станцията принадлежала на компания „Баргета“. Нови протестни викове. Бяха загинали няколкостотин човешки същества. Някой трябваше да плати.
Репортери и оператори обсадиха щаба на компания „Баргета“. Представител на Отдела за връзки с обществеността запелтечи набързо подготвено изявление. Да, лабораторията е част от изследователска програма на компанията. Не, той не може да каже над какво работят, освен че става въпрос за космически кораб. Не, Остин не е в течение на случилото се. Специалисти от „Баргета“ вече се опитвали да изяснят причината за катастрофата. Без повече коментар. Журналистите издириха и Кеа Ричардс. Той заяви, че няма какво да каже. Няма представа и какво може да е станало.
— Какво е причинило взрива? — крещеше Баргета.
— Не зная — отвърна Ричардс. — Два дни по-рано получих писмо от доктор Мастерсън, директора на проекта. Съобщаваше, че една от изследователските групи се е натъкнала на някакво интересно откритие, но било твърде рано, за да се правят заключения доколко е обнадеждаващо. Може да излезе, че са сбъркали някъде в изпитанията.
— Божичко! — изстена Остин. — Всички тези нещастници. Най-добрите учени, които успяхме да съберем. Това не са обикновени работни пчелички. Божичко, Божичко! Даваш ли си сметка какво ще стане на годишната среща? Как ще обясня случилото се на акционерите?
Кеа не знаеше.
Второто бедствие беше вътрешно. Одитори бяха изготвили финансов отчет за операция „Сук“. Че това си е истинска черна дупка, помисли си Остин, докато преглеждаше файла. Трийсет и осем процента от средствата на компанията — не само на транспортната, но и на всички останали филиали — бяха изчезнали в този проект. Но най-лошото идваше от прикачения научен доклад — оказваше се, че след взрива не само са се провалили опитите за синтез на търсеното от Кеа вещество X, но и че цялата тази идея е абсолютно неосъществима. Философският камък. Незамърсяващ околната среда двигател с вътрешно горене. Студен синтез. Макар и все още небанкрутирали, Баргета се свличаха надолу. Огромният конгломерат се разпадаше. Щяха да са късметлии, ако издържат още две финансови години, освен ако не се случи чудо, каквото обаче никой не виждаше да се задава на хоризонта.
Остин прелисти последната страница и тръгна да търси Кеа. Откри го в неговия кабинет. Помещението бе почти голо. Отвън в кашони бяха сортирани вещите.
— Какво…
Кеа посочи един плик на бюрото, с написано на ръка името на Остин. Баргета го прочете. Беше оставката на Ричардс.
— Всичко това — обяви Кеа с ужасяващ монотонен глас — бе моя грешка. Оказа се, че съм се подлъгал. Няма злато в края на дъгата.
Баргета потърси думи, с които да отвърне, но не ги откри. Кеа също понечи да каже нещо, но вместо това положи ръка на рамото на своя приятел. След това си тръгна.
Баргета доближи прозореца и сведе поглед надолу, към Медисън Авеню. Това бе краят на света за него, за семейството му и за компания „Баргета“. Какво ще прави сега? Какво ще стане?
А стана това, че акциите на компанията започнаха да се сриват още преди насрочената среща на акционерите. Някой бе издал новината на Уолстрийт и филиалите му на останалите планети. По-късно се оказа, че също някой неизвестен бе подбил цената на акциите им ден-два по-рано, изваждайки на пазара голямо количество. Така и не можаха да открият кой стои зад това, тъй като лицензите бяха преминали през твърде много ръце.
Кеа Ричардс бе изчезнал, изоставяйки земните си владения, своите приятели, жените и притежанията си. Изглеждаше странно и показваше неизвестна досега негова спартанска черта. Оказа се, че част от именията му не са изплатени, а взети под наем. Същото важеше и за мебелировката, яхтите и гравиколите.
Остин Баргета се появи с мрачно лице на спешното съвещание. Корпоративните акционери бяха не по-малко изплашени и потресени от него. Предложиха да продължат срещата и на следващия ден. На сутринта Остин не дойде. След първата среща бе извадил пистолета от личния си сейф. Беше античен автоматичен пистолет, стрелящ със заредени с барут патрони, семейна реликва от древни времена. Наскоро бе поръчал да му изработят куршуми. След като го извади от касата, той дръпна бавно затвора и премести един патрон в цевта. След това завъртя несръчно пистолета, опря дулото в слепоочието си, помисли си, че ако не друго, Баргета винаги са били хора на честта, и натисна спусъка. Куршумът отнесе по-голямата част от фронталния му лоб. За съжаление не го превърна в труп. Остин Баргета, ослепял и онемял, способен само на примитивни реакции, продължи да живее.
От своята самоналожена изолация на Ганимед Кеа Ричардс прати тревожно писмо. Може ли да помогне? Имал малко спестени средства и ако стигнат, за да не се налага да преместват Остин в обществена болница, готов е да ги предостави. Семейството отказа. Може и да са банкрутирали, но не бяха изпаднали дотам да живеят от подаяния. Кеа изпита мимолетно съжаление — копелдакът трябваше да се прицели малко по-добре.
Кеа беше отмъстен. Както и мнозина други, сигурен бе в това. Неизвестната му майка, прокудена в ужасния свят на разселнически кораб. Баща му, баба му и останалите жители на Хило, издавени, защото компанията, отговаряща за океанските бариери, ги бе занемарила. Леонг Сук, която през целия си живот не бе познала друго освен недоимък — от родната си Корея до Мауи. По дяволите, дори нещастният Томпкинс, който със сигурност заслужаваше нещо по-добро, отколкото да преживява като наркоман в задна уличка. Работниците, сред които бе израсъл, космонавтите, изгубили живота си в пиянство или катастрофи, за да могат такива като Баргета да тънат в разкош. Но това бе само началото. Имаше още много, много като тях.
Кеа бе готов да построи своите „оръжия“ за превземане на света. Само един човек бе загинал при взрива на Деймос. Сапьор от групата, която Ричардс бе наел из подземния свят на Марс. Всички останали — учени, механици, хора от поддържащия персонал, бяха евакуирани дни по-рано на Ганимед, където започваше истинската работа. Кеа Ричардс бе готов за новия си живот.