Зазвучаха аларми. Кеа се претърколи от леглото и се огледа сънено. Беше си легнал преди по-малко от час. Без да се е събудил напълно, той отвори вратата на гардероба и извади тъмно наметало. На закачалката до него висеше кобур с пистолет и резервни пълнители. До него бе окачена автоматична карабина. Съжалявайки, че не бяха имали повече време, за да усъвършенстват това АМ2 оръжие, той постави патрон в гнездото на карабината, нахлузи обувките с ципове и се отправи към хола. Подът под краката му се разтресе и Кеа падна. Едва по-късно разбра, че в имението му се е блъснал малък катер, управляван от робот и пратен да отвлече вниманието на охраната. Кеа изтича навън и се озова в едно от многото фоайета.
— Мистър Ричардс! Бункерът! — махаше му дежурният офицер. Последва нов трясък и от тавана се посипаха метални и пластмасови отломки. Офицерът се завъртя, извика и издъхна, а от тавана се спуснаха двама мъже с черни дрехи и святкащи дула на оръжията. Единият от тях забеляза Ричардс и насочи оръжие към него, разпознавайки своята мишена, сетне двамата се втурнаха. Кеа натисна спусъка и го задържа. Три куршума последователно попаднаха право в нападателите. Имаха заповед да не го убиват, осъзна той. Това щеше да ги забави малко.
Във фоайето нахлуха хора от неговата охрана. Един от тях метна газова граната към отвора в покрива. Нова експлозия, още писъци. Да върви по дяволите бункерът, помисли си Ричардс. Щом копелдаците знаят къде се намира спалнята ми, вероятно са взели предвид и бункера. Отвън екнаха гърмежи и засвяткаха лазери. Викове.
— Да вървим — нареди той и се отправи към централния вход. Абсурдно, абсурдно, въртеше се в главата му. Да не смяташ да ги изведеш отвън? Та ти си обикновен инженер, със спомени от дребни сблъсъци в задните улички на родния ти остров, не си професионален войник. Нито сега е моментът да загинеш в блясъка на славата.
В централното фоайе на имението цареше суматоха от дим и изстрели. Кеа наблюдаваше как неговите „войници“ — повечето от тях бяха преминали обучение в някоя от армиите на Слънчевата система — стрелят, залягат и се придвижват напред с маневри. Изумително, помисли си той. Също като на кино. Сетне му хрумна друга мисъл: дали филмите отразяват реалността, или всички ние се изживяваме като актьори? Бяха останали само четирима нападатели, залегнали зад купчина отломки, откъдето водеха рядка, премерена стрелба. Заваля дъжд от гранати и първата вълна бе унищожена.
Охраната на Кеа в началото бе изненадана от внезапната атака, но после опитът и обучението взеха връх. Отвориха се няколко странични врати и през тях изтикаха тежки картечници. Отвън, на площадката пред къщата, Кеа преброи три, не — четири малки кораба. Даде си сметка, че това не е дребномащабна операция. Втората вълна нападатели се надигна от прикритията си и откри огън. Отпред имението на Кеа, което по-скоро наподобяваше малък дворец, бе обградено с елегантни перила и балюстради, насочващи погледа на наблюдателя към самата сграда. Смятаха се за част от идеите, превърнали имението му в несравним архитектурен шедьовър. Ала истината бе, че перилата и балюстрадите бяха създадени по проект на шефа на неговата охрана и целта им бе не да насочат погледа на наблюдателя, а атаката на противника.
Перилата бяха достатъчно високи, за да затруднят тези, които ги прескачат, а напречните им подпори бяха достатъчно нашироко, за да не осигуряват прикритие. И сега те изпълняваха ролята си, събирайки устремната атака на вражеските противници пред централния вход. И към зоната за стрелба на картечниците.
Отекнаха нови изстрели и нощта се озари от взривове, докато мъже и жени издъхваха. Един ранен, окървавен противников войник се показа, олюлявайки се, от дима и бе повален. Той беше последният. Без да губят време, изтикаха една от картечниците на верандата и откриха огън по корабите. Два от тях избухнаха, другите два се обгърнаха в гъст дим и скоро бяха погълнати от пламъци.
Охраната на Кеа се раздели на три групи. Първата зае отбранителна позиция около него, втората атакува корабите, за да провери дали всички нападатели са избити. Третата се зае да обискира труповете, да разоръжава ранените и да ги събира на едно място. Кеа наблюдаваше всичко това като през завеса. След известно време пред него се изправи шефът на охраната.
— Сър, готов съм да докладвам.
— Слушам те.
— Преброихме седемдесет и трима нападатели, но е възможно да са били повече. Не знаем колко е имало на корабите. Дванайсет са още живи.
— Кои са те?
— Не носят документи. Двамата, които проговориха, заявиха, че са наемни войници, вербувани в Претория от фирма, с която са работили и преди. Никой от тях не знае кой може да е поръчителят. Аз обаче не им вярвам.
— Продължавай да разпитваш. Тези двамата ще могат ли да издържат на мъчения?
— Съмнявам се, сър. Имат доста тежки наранявания.
— Ти какво мислиш?
— Възможно е да са наемници, работещи за някой ваш противник. Или да е нещо по-дълбоко. Федерацията, земното правителство, Марсианският съвет, или която и да било от свръхкорпорациите.
Кеа кимна.
— Как да постъпим с ранените, сър? Искам да кажа, след като измъкнем от тях каквото успеем?
Докато Кеа се колебаеше, приближи се втори помощник.
— Сър, приехме съобщение от новинарски екип Единайсет. Казват, че са получили шест доклада за престрелки и експлозии и искат да знаят какво става. Предпочитат да разговарят с вас… питат дали да пратят екип.
Кеа се замисли. Първоначалната му реакция бе да приеме репортерите. Трябваше, разбира се, да се преоблече, да си разчорли косата и да си придаде слисания вид на човек, който се чуди защо биха постъпили по този начин с него. Но после премисли.
— Кажете им, че охраната е участвала в максимално близки до реалността учения. Могат да пратят екип — Ганимед е свободен свят, — но не им разрешавам да кацат на моя територия. Що се отнася до мен — не съм на Ганимед. Участвам в изпитания на нов кораб. В момента не можете да се свържете с мен.
Помощникът кимна и се отдалечи. Кеа се обърна към шефа на охраната.
— Това отговаря ли и на твоя въпрос?
— Да, сър. — Офицерът извади пистолета от кобура, зареди го и се насочи към мястото, където държаха ранените пленници.
Кеа се обърна и вдигна очи към Юпитер и световете отвъд, блещукащи на звездното небе. Сега ще трябва да почакаме, докато някой започне да се оплаква. И тогава ще разберем кой е най-големият ни враг.
Но така и не разбра. Нямаше дори слухове в подземния свят на наемниците.
Кеа се разтревожи. Последното покушение можеше да успее, а дори не изглеждаше кой знае колко грандиозно. Не сполучиха, защото някой бе наредил да го заловят жив. Но рано или късно друг ще реши, че може и без него, разчитайки, че хората му също ще знаят тайната на звездния двигател.
Никой не знаеше, разбира се. Но това не би върнало Кеа Ричардс от гроба. Нуждаеше се от чудо.
26.
Чудото пристигна в края на пролетта. Първи го забеляза един кораб с двигател „Юкава“, летящ между Калисто и Марс. Беше къс скала, носещ се из космоса, с диаметър не повече от километър. Щяха да го вземат за астероид, ала анализите не откриха сходство със скалите, въртящи се на постоянна орбита отвъд Марс. Навигаторът изчисли орбитата, прати съобщение и забрави за него. Докладът бе приет от централната диспечерска на Марс. Един от техниците провери орбитата и я екстраполира. После изруга и отново направи анализ.
Изчисленията показваха, че този междузвезден отломък е на пресечен курс със земната луна, с възможност за отклонение до 15 процента. Техникът уведоми началника си. Той пък се свърза с един от научните репортери в местната станция. А главният редактор на станцията знаеше добре кое качва рейтинга и продава реклами: „ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ: Учените съобщават за нов междузвезден метеор, заплашващ да се сблъска с Луната! Астероид от звездите ще се удари в Луната след 158 дни! Населението на Марс е заплашено! Заплашена е самата Земя!“