Хаос и суматоха, от учените до цялата общественост. Междувременно някой кръсти астероида Скитника.
От Ганимед Кеа наблюдаваше всичко това с нарастваща загриженост.
Появиха се и първите теории. Изследвания. Слънчевата федерация организира извънреден щаб на Марс, в централната станция „Кларк“. Ако не друго, беше сигурно едно — че има достатъчно време и кораби, за да се извърши пълна евакуация на управляващите, в случай на сблъсък със Скитника. На Луната бе обявено извънредно положение, но нищо не се правеше. По-лошото: с приближаване на деня на сблъсъка никой не предлагаше каквото и да било.
Трябва ли да се евакуира Луната? Как? В кратерите живееха повече от два милиона души. Ами земното население? Трябва ли да бъдат прибрани всички в подземни убежища, или да бъдат евакуирани в планините, с идеята, че на Земята ще се вдигнат огромни вълни вследствие от сблъсъка? Думи и само думи. Никакви действия.
Кеа, който отдавна смяташе, че има цинично отношение към обществото, не можеше да повярва на цялата тази безсмислена шумотевица. Появиха се и първите проповедници, които твърдяха, че бедствието е заради минали прегрешения на човечеството. Избухнаха размирици, вилнеещи тълпи. Полицията все по-трудно се справяше с положението.
А Денят на Страшния съд наближаваше. Някои предлагаха да не се предприема каквото и да било. И края на краищата това бе дело на природата, нали? Човечеството беше оцелявало и при други катаклизми. Било е писано да се случи.
Седемдесет и три дни.
Кеа нареди да повикат доктор Мастерсън, неговия главен учен. Изпитваше уважение към него както заради прагматизма му, така и за способността му да пази тайна и да управлява разнородните и раздирани от егоцентризъм учени. Мастерсън го запозна със своите прогнози и анализи. Според него бе неизбежно Скитника да се сблъска с Луната. След удара той най-вероятно щеше да отскочи и да се удари в Земята. Възможността Луната да измести орбита и да се доближи до Земята — 67%. Възможността Луната да се разпадне след сблъсъка — 13%. Възможността Скитника да откъсне голямо парче от Луната — 54%. Възможността този или тези отломъци да паднат на Земята — 81%.
Последствията…
Кеа реши, че е чул достатъчно. Имаше представа за радиоактивността, която би предизвикал подобен сблъсък. Без дори да се отчитат последващите земетресения и тектонични размествания. Скитника бе обещание за катаклизъм — но все още никой не предлагаше да се предприеме каквото и да било. Политиците си подхвърляха предложения — от използване на ракети, за да се изтласка Луната от орбита, до построяването на гигантско оръдие, което да унищожи Скитника. Но нито едно от тези предложения, дори такива, които биха могли да се осъществят, не се утвърждаваха за практическа реализация. Непрестанно се подхващаха нови научни изследвания. Полицията и военните бяха в пълна готовност.
Четирийсет и един дни.
Кеа смяташе, че има само две възможности. Първата — че той живее в една напълно безумна вселена. Втората — че лудият е той. Защото решението изглеждаше съвсем очевидно, но никой не го бе посочил. Поне досега.
Кеа реши, че е време да премине към действие. Първо трябваше да си осигури връзка със Земята. Ядоса се колко време му отне това. Някой ден щеше да наеме група учени, ще им осигури няколко милиона кредита и достъп до АМ2 и ще поиска от тях да му създадат система за комуникация между отдалечени светове, без звукът да е сякаш разговарящите седят във варели и се гледат през дупки в тенекиените стени. Някой ден.
След доста усилия успя да се добере до своята цел — Джон Нанси, най-прочутия коментатор на телевизионни предавания. Нанси беше зает. Светът наближаваше своя край и той смяташе това за върховен момент в кариерата си. Какво може да му предложи Кеа? Ричардс отказа да му съобщи. Потвърди само, че е нещо наистина голямо и става въпрос за Скитника. Нанси се заинтересува — беше му омръзнало от репортажи за масова истерия и бездействие. Ричардс му каза да събере екип и да чака в готовност. Да осигури и дистанционни камери. И постоянна връзка със Земята. Каза, че праща кораб да ги вземе.
— Уф, най-сетне нещо различно — отвърна Нанси. — Ще мога да се откъсна от бюрото и да престана да се усмихвам угоднически на продуцентите. Все пак за какво става въпрос?
— Не мога да ти кажа — заяви повторно Кеа. — Връзката не е сигурна, а и без това не ти вярвам. След два земни часа корабът ще се приземи на Кенедипорт.
— Божичко, ще ми отнеме повече време да стигна дотам с гравиколата!
— Това си е твой проблем. Два земни часа. Инак ще се обърна към конкуренцията.
Усмихна се. Интересно какви ли бяха шансовете Нанси да се появи навреме? 79%. Минимум.
Нареди да подготвят един кораб за полет до Ню Йорк, но му трябваха още два. Разпореди се Мастерсън и един от пилотите да са в постоянна готовност. Вторият кораб щеше да е неговият личен, същият, който бе пратил толкова отдавна на орбита около Марс. Корабът, пръв получил АМ2 двигател. Какво от това — сега не е моментът за сантименталности.
След като го докараха, поиска да поставят една малка приставка. Дребна промяна в контролните прибори. Обикновено звездолетите не се оборудваха с таймери. След това го вдигна собственоръчно над повърхността и го откара в свръхсекретната зона със складовете за АМ2. Един дистанционно управляван, облицован с Империум X кран прехвърли голям къс АМ2 в хангара. Кеа беше готов за действие.
Двата кораба напуснаха пределите на Ганимед и избраха курс, пресичащ орбитата на Скитника. Там ги очакваше третият кораб. И както Ричардс бе предположил, на борда бе мърморещият Нанси. Беше навъсен, докато Ричардс не му съобщи какво е намислил. След това гневът му се изпари.
Кеа бе наредил да поставят дистанционни контролни табла в неговия кораб и този на Мастерсън. Трите кораба летяха право срещу Скитника. Ричардс имаше усещането, че чувства физически приближаването на носещата се из вакуума скала, като полъха на летящ по релсите влак. Не им оставаше много време.
Корабът на Нанси увисна на петдесетина километра от другите два. Ричардс смяташе, че е прекадено близо, но Нанси бе на свое мнение. Искаше да получи възможно най-добра картина. Кеа сви рамене и се замисли за това, че всички журналисти навярно са луди. Корабът на Мастерсън бе на по-малко от петдесет метра от този на Ричардс. Кеа облече скафандъра, изпусна корабната атмосфера и остави двата люка отворени. Между корабите имаше постоянна връзка.
Нанси започна да предава на живо. Намираме се в близка орбита до Марс, поде той. Предстои да станем свидетели на най-великия подвиг в цялата история на човечеството. Кеа Ричардс възнамерява да унищожи Скитника, използвайки нов и непознат метод, включващ неговия таен двигател. Нанси не пропусна да вметне, че докато Кеа действа, Федерацията все още не е предприела нищо, освен да предъвкват стари предложения.
Кеа заяви, че е готов. Дистанционната камера показа неясна фигура в скафандър. Това, което не се виждаше, бе, че хангарът е отворен и манипулаторната ръка се протяга навън, прихванала в клещите си масивния къс АМ2.
За допълнителен драматичен ефект Ричардс каза на Нанси да започне обратно броене по негов сигнал. Нямаше какво толкова да се прави — траекторията бе зададена, пултът за управление бе свързан с таймера. Настроен на три минути и трийсет секунди. Кеа се насочи към люка. Плъзна се по въжето, прекъсна връзката с обречения кораб и затвори люка. Действията му се следяха от втората дистанционна камера. Той изключи камерата — Мастерсън се страхуваше фанатично от публичност — и се прехвърли в контролната зала на втория кораб.
Една минута, чу се гласът на Нанси. Двайсет и седем секунди… Десет…
При нула таймерът се задейства и корабът в другия край на прекъснатото въже изчезна. Премина на пълна тяга на своя звезден двигател. След по-малко от секунда той се сблъска със Скитника.
Шлемът-камера на главата на Нанси и втората камера на борда на неговия кораб прегряха от мощния светлинен изблик и изгоряха. Кеа го беше предупредил за това. Но микрофоните продължаваха да работят и Нанси не спираше да предава в ефир, право до централата в Ню Йорк и оттам до всички човешки светове.