Тогава? Ако им предостави тайната на АМ2, няма ли да стане още по-лошо? Ще избухнат войни. Беше го прекарвал стотици пъти през програма за анализ и всеки път броят на жертвите растеше.
Твърде късно бе да си осигури наследник, а и се бе отказал от това още от началото. Знаеше достатъчно за кралете и техните деца. Отрочета, водещи незавидно съществуване, докато чакат да им дойде времето. Понякога дори се обръщат срещу родителите си. Достатъчно бе да си спомни за Баргета.
Стига се е колебал. Време беше да вземе някакво решение. На кого може да довери тайната на АМ2?
Отговорът дойде веднага — на никого.
Трябва да реша, повтори си той. Нямам избор.
И все пак сигурно имаше и друга възможност, шепнеше един глас в него. Трябваше да има.
Но всеки умира… рано или късно.
Само че ние не сме като всеки, продължаваше гласът. Ние сме специални. Знаем неща, които никой друг не знае. Неща, които правят живота ни различен от техния.
Още дълго време се бори със себе си, с този глас, който граничеше с безумие. Накрая заспа. Унесе се. Сънува. Под бдителното око на помощници и лекари и постоянния контрол на монитори.
Събуди се освежен. Бодър. Гладен.
Прати да му донесат закуска и да повикат Имброциано.
Тя отговори на всички негови въпроси и изслуша внимателно предложението му. Спокойно. Безстрастно.
— Да. Мога да го направя — рече накрая. — Мога да създам живо тяло… с човешка форма… досущ като вашето. Има някои теоретически пречки, но ако разполагам с подходящ екип и достатъчно средства… това може да бъде осъществено.
— Значи ще го направите? — попита Кеа.
— Не. Няма.
— Защо не, за Бога?
— Не можете да избегнете смъртта, мистър президент — рече тя. — А това се опитвате да сторите. Не разбирате ли колко ирационално е желанието ви? Мога да изработя ваше копие. Дубликат. Но… не мога да направя така, че този нов организъм да сте вие!
— Каква ще е разликата? — попита Кеа. — Щом има моите мисли… моите знания и мотиви… идентични клетки… всичко, което ме прави това, което съм… значи ще бъда аз. Нали?
Имброциано въздъхна.
— Аз съм лекар. Не съм философ. Философът би обяснил по-добре разликите.
— Мога да ви направя богата. Да ви обсипя с почести.
— Зная — рече Имброциано. — Имате достатъчно, за да заглушите гласа на морала в мен. Но ако участвам в подобен проект и успея, не мога да не си мисля, че ще подпиша смъртната си присъда. Признайте, че тогава ще притежавам доста опасни знания.
— Помислих за това — рече Кеа. — Но за да успеете в подобно начинание, вероятно ще трябва да пожалите целия си останал живот. Това ще бъде един осигурен, изпълнен с лукс живот. Мога да ви го гарантирам.
Имброциано се замисли, после рече:
— Ако не го направя аз, ще потърсите някой друг. Който ще е по-съгласен, но не и по-знаещ.
— Да, така е.
— И аз отново ще бъда изложена на риск, задето знам прекалено много.
— И това е вярно — потвърди безизразно Кеа.
— В такъв случай най-добре да се залавяме за работа — кимна Имброциано. — Защото може да нямаме достатъчно време.
Късметът отново бе на негова страна. Заедно със здравето, закрепено от грижите на Имброциано. Възстановяването на увредените нерви не беше особено сложно. Упражненията по рехабилитация — истинско мъчение. Но си заслужаваха.
Кеа се надигна от креслото и прекоси кабинета. Беше сам. Проследи движението си в огледалото. Одобри го. Сега вече едва забележимо накуцване напомняше за претърпяния удар. Нямаше да е трудно да го скрие от обществеността. Политиците знаеха от опит, че не бива да проявяват никаква слабост. Кеа помнеше, че в епохата на Рузвелт малцина са си давали сметка, че президентът е прикован към инвалидния стол. Върна се при бюрото и отпусна петдесет и девет годишното си тяло в мекото кресло. Наля си питие от гарафата на бюрото.
Беше скоч.
Отпи с наслаждение. Също както се наслаждаваше и на краткия миг спокойствие в наситената му програма. После се напрегна, усетил лека болка в главата. Сърцето му се сви — дали не е това? Слава Богу, рече си, скоро притесненията му ще се решат. По един или друг начин.
Имброциано бе почти готова. Всичко бе на мястото си. Оставаше само да каже една дума и могъщите, сенчести сили щяха да се задвижат. Кеа бе работил трескаво, за да стигне до този момент. Смяна на хората около него. Дърпане на невидими конци. Създаване и премахване на цели служби. Прикриване на следите. Огромни индустриални средства бяха на негово разположение и никой от управляващите ги не знаеше с какво се занимават. Звездолети кръстосваха небесата по негова заповед. Беше създал собствена, свръхсекретна мрежа, с мощни електронни устройства и истински шпиони. А през това време Имброциано и екипът й бяха работили също толкова напрегнато, разполагайки с финансовата подкрепа на цялата Федерация.
Кеа сръбна от скоча и остави на приятната топлина да се разлее по крайниците му.
Първата част от неговия план да надхитри смъртта бе съвсем проста. Имброциано трябваше да създаде ходещо, говорещо и мислещо подобие на Кеа Ричардс. Втората част — която предстоеше да бъде задействана — бе още по-проста. Ужасяващо проста.
Той отклони мислите си от надигащия се в него непреодолим страх. Ще се справи с това, когато му дойде времето.
Третата част от плана бе доста по-сложна. Като начало, беше намислил някои подобрения на стария модел. Намеса в генетичната структура с цел да осигури на своето друго аз неуязвимост към болести и остаряване. Когато организмът заеме новото си място, възрастта ще бъде намалена значително. Избра трийсет и пет години като точка, в която процесът на стареене да се замрази. Кеа смяташе, че това е бил върховият миг в живота му. На теория трябваше да продължи да живее векове наред, без тялото му да се износва.
— На практика — обясни Имброциано — имам съмнение, че подобно нещо е възможно. Всеки организъм е невероятно сложна структура. Уязвима към твърде много неща, за които дори не си даваме сметка. Не само физически. Съществуват и психологически фактори, за които не бива да забравяме.
— Мога да изгубя разсъдък — рече Кеа без никакви чувства. Имброциано кимна.
— И да бъда убит — продължи Кеа. — Или задържан някъде против волята ми. Да бъда принуден да върша разни неща.
— И това също — съгласи се Имброциано.
Тези проблеми отведоха до ключова част от неговия план. Инженер по призвание, Кеа бе започнал с машина. Преценяваща и отсъждаща машина, снабдена с мощни логически програми. Дистанционни сензори, които да следят неговото друго аз. Да оценяват умствените и физически особености, както и външните заплахи. Самият организъм щеше да носи в себе си бомба, имплантирана в червата. При заплаха от мъчения, мозъчно сканиране или смъртоносна атака бомбата щеше да избухне с ужасяваща сила. Същото щеше да стане, ако наблюдаващата го машина прецени, че вече не е умствено и психически способен да управлява Федерацията. Кеа го наричаше Факторът Калигула. Нямаше никакво желание да бъде тиранин, властващ над един безкраен ад.
Остана доволен от себе си заради това решение. Това беше неговият таен дар за вечното кралство. Но ако трябваше да е честен със себе си, щеше да признае, че е бил доста либерален в определяне параметрите на умствените увреждания. От друга страна, кой може да каже със сигурност какви ще са представите за подобни неща в далечното бъдеще? Това, което днес бе безумие, тогава можеше да е съвсем естествено поведение.
Машината, отговаряща за контрола на всички тези неща, се намираше в един напълно автоматизиран кораб-болница, който не само бе строен, без да се мисли за разходи, подсилван десетократно там, където можеха да се сложат и тънки прегради, но и оборудван с програми за самоанализ и ремонт.