Никога не му омръзваше гледката, дори когато очите започваха да го болят. Беше една и съща. И същевременно различна. Местещи се форми и очертания. Заря от разноцветни точици. Винаги му действаше успокояващо. Но не и днес. Днес чувстваше напрежение. Неясно желание.
Отнякъде в съзнанието му се появи мисъл. Той надзърна през илюминатора. Гласът каза, че това е мястото, където се докосват две вселени. Портал. Да, той го знаеше. Но как се нарича? В главата му изникна отговор… Непоследователност.
Непоследователността на Фалзур.
Трепна и ръцете му настръхнаха. Откъде се взе това? От Гласа? Не, дойде от…
Отвътре!
Мъжът се изправи и приближи отсрещния край на каютата. На стената имаше огледало. Той надзърна в него. Видя лице. За пръв път му се стори… познато. Сякаш не е принадлежало на… някой друг? Да. Това беше. Той прокара ръка по бузата си. И отново… усещането бе толкова… познато. Погледна отражението в очите. Видя насмешливи пламъчета. Синьо, което толкова бързо можеше да се превърне в студено сиво. Разсмя се и чу ехото от гласа си да отеква в каютата.
Божичко. Толкова приятен звук.
Той докосна с разтреперани пръсти повърхността на огледалото.
Едва не се разплака, когато откри себе си отсреща.
После се съвзе. Отдръпна се, положи ръце на кръста и се огледа. Висок и строен, подобрено издание на самия себе си. Потърси някакви признаци за слабост. Нямаше. Кимна. Доволен.
Хрумна му друга мисъл: вечният крал.
Намръщи се. Какво следваше нататък? Предишния път, когато…
И тогава си спомни.
— Аз съм императорът — произнесе на глас.
Ухили се на отражението си.
— Вечният император.
Книга четвърта
Царят в опасност
29.
В началото образът бе размазан. После се подобри — веднага щом далекомерът се самонастрои.
Долу имаше планинска поляна, заобиколена от верига хълмове. Склоновете на хълмовете бяха нашарени от пещери. Поправка, обади се гласът в съзнанието на Стен. Това е град. Поляната е изкуствена. Също и хълмовете. Пещерите са входове, водещи към огромни подземия.
Близо до края на поляната имаше руини на невисока постройка, рухнала под тежестта на падналия върху нея имперски кръстосвач.
Пред сградата имаше платформа.
Поправка. Ешафод.
На ешафода стоеше мъж с черна пелерина и качулка. В ръката си държеше пистолет.
Пред него имаше двама имперски войници с бойни униформи. Притискаха помежду си едро същество със златиста козина.
И други подобни същества бяха пръснати из поляната. Между тях и ешафода имаше още имперски войници с униформи на Императорската гвардия. Оръжията им бяха насочени към тълпата.
Равномерен тътен на барабани.
Пронизителни подсвирквания.
— Момъкът, дето е на път да увисне на бесилката, е сър Танджъри — обясни гласът на Алекс. — Туй място кал’гатейците наричат Дом за сбирки. Нещо като еквивалент на парламента. Или поне беше.
Откъм кръстосвача долетя усилен от високоговорители глас.
— Няма да разбереш думите, но сега съобщават на кал’гатейците, че туй е наказанието за държавна измяна и че ще има още таквиз наказания.
Тътнещият глас замлъкна. Извърнаха Танджъри към тълпата и изведнъж екзекуторът натисна спусъка. Черепът на Танджъри избухна и той рухна на ешафода.
Войниците смъкнаха трупа от платформата.
— Ей сега ще стане интересно — продължи гласът на Килгър.
Нови подсвирквания, още по-силни и високи.
— Момъкът, дето е понесъл записващото устройство, се приближава.
Размазано движение. Някой тича. Бяга право през тълпата. Шум от изстрели. Писъци. Човешки викове. Танджъри, с окървавена отпред козина, размахва имперски уилигън.
Смяна на перспективата. Долу нещо помръдва. Нещо меко. Тяло. Разкъсан на парчета имперски войник.
Драконов рев.
Чернота.
— От кръстосвача откриха огън с верижно оръдие.
Образ. Небе. Точка… предмет… спускащо се стремглаво тяло… ЗАГЛУШАВАНЕ НА ЗВУКА… сътресение… чернота.
— Изглежда — продължи Килгър, — някой от кал’гатейците се е спуснал с нещо кат’ фърчило и щитът на кръстосвача не го е засякъл. И кал’гатеецът е разменил живота си за кръстосвача. Надявам се момъкът да е бил прав.
Нов образ. Имперският кръстосвач е обхванат в пламъци, бликащи от огромен отвор точно до мостика.
Размазано движение. Бягащи хора. Нови изстрели. После небето и Стен изпъшка от болка. Чернота.
Той можеше да вижда. Някой друг можеше да вижда.
Сега вече беше много далече от Дома за сбирки. Сградата под него. Кръстосвачът бе обгърнат от огнени езици, а площадът изглеждаше опразнен. Над мястото на инцидента висяха ято имперски разрушители. Изведнъж един от разрушителите се превърна в ослепителна бяла топка и образът отново потъмня.
Стен изхлузи шлема от главата си.
— Какво е станало с първия кал’гатеец? Онзи, който е започнал записа?
— Виж, туй не знам. Сигур са го утрепали. Инак защо друг ще вземе камерата? Но по наши сведения кръстосвачът е бил „Одеса“ и имперските войници са изгубили два батальона тъдява. Човекът, дет’ донесе записа, обясни, че близо десет хиляди кал’гатейци също са напуснали този свят. Излишно е да добавям, че имперската пресслужба не е казала и думичка за туй.
— Значи на това му викат барабанният патрул — обади се Синд. — Убийци в гвардейски униформи, които сплашват цивилното население.
— Гвардейците може и да са лоши — изръмжа Ото, — но те изпълняват заповеди. Императорът е този, който раздава подобно правосъдие.
Стен се надигна, доближи екрана и спря замислено. „Виктори“ и ескортиращите го кораби бяха увиснали в открития космос, далеч отвъд всякакви човешки убежища.
— Значи аз съм мъртъв — рече той, давайки гласност на мислите си, — но въстанието продължава.
— Като летен огън в ледена пустиня, който не е бил изгасен и може всеки миг отново да се разпали — потвърди Ото. — Угасва тук, за да се появи другаде.
— А кал’гатейците не се предават — обади се Алекс. — Както и загиновите. Скоро императорът ще трябва и на тях да прати войска. И докат’ едни са съгласни на мир, други не щат да слязат от барикадите по цял ред причини. Тъй че, момко, императорът си има доста сериозни проблеми.
Така беше наистина. Императорът беше убил своя враг Стен, но на цена, далеч по-голяма от очакваната. Изтребването на миролюбивите манабийци, раса уважавана като истински пример за подражание, бе пратило вълни на ярост из цивилизованата част на галактиката.
Никой не бе повярвал на пропагандните твърдения, че всъщност Стен е устроил клопка на Вечния император, който едва успял да избяга, след като е победил в двубой водача на бунтовниците.
Стен беше мъртъв, Императорът — жив, но изглежда това все още не му бе осигурило победата.
За все повече същества бе ясно, че предложението на Императора за мир е било поредната клопка.
Въстанието се развихряше, утихваше и отново избухваше. Принуждавайки имперските сили да се разпръскват на все по-голяма територия.
Стен нямаше време да скърби за манабийците, нито да се ядосва на себе си, задето не бе позволил да се състои онази последна битка. Не можеше. Той бе станал жертва на предателство. Но какво от това? Войната едва започваше.
Не си даде сметка, че разсъждава на глас, докато не чу одобрителното сумтене на Ото. Обърна се към него.
— Така е — кимна Ото. — А сега е време да се покажеш. Ти не си мъртъв. Време е да събереш всички сили под знамената си и да удариш отново.
Алекс и Синд закимаха. Алекс понечи да каже нещо, но отстъпи думата на Синд.
— Ако отново съберем разпилените флотове — тези, които не са били разрушени от имперските сили и са отлетели към непознати части на вселената, — кой може да ни гарантира, че няма да стигнем дотам, където бяхме? Да се изправим пред нов Аскалъм, където всички умират и никой не побеждава? Така са воювали моите предци, джанисарите. Има много легенди и разкази за това как сме се били до последния мъж или жена. Много впечатляващо и… вдъхновяващо — продължи тя. — Но не и в тази ситуация, когато съществува опасност не само да изгубим битките, а и войната.