— Момата го каза по-добре от мен — кимна Килгър.
Докато ги слушаше, Стен неволно си припомни думите на първия му сержант, ветеран от множество битки на име Ланцота. Кратката му реч, когато новобранците се бяха строили за встъпителния си ден за обучение.
„Някои генерали обичат да разправят, че работата на войника не е да се бие, а да умира. Ако някой от вас, нещастни мекотели, доживее последния си ден на обучение и иде на фронта, ще очаквам от него да помага на войниците от другата страна да умират… Ние тук създаваме убийци, а не загубеняци.“
— Рюкор — произнесе Стен. — Логическа проверка.
Психологът махна с перка от ваната си. Тя скърбеше за манабийците, особено за сър Еку, повече, отколкото всеки от тях. За всички тези години, мислеше си с гняв, когато трябваше да служа на Императора и да му върша мръсната работа, мислех, че съм се научила да понасям загубата. А ето че сега не мога да се справя.
Учи се от това, Рюкор. Запомни, че макар всичко на този свят да подлежи на логическа преценка, това не намалява болката. И когато следващият ти пациент не може да се успокои от безпогрешната ти логика, не го мисли за дебелокож и безчувствен.
— Давай, Стен — рече тя и опита да се съсредоточи.
— Ако внезапно възкръсна, предполагам, че ще мога да събера доста съюзници — както стари, така и нови — под мое командване. Игнорирай това. Ако остана мъртъв, Императорът ще усили ли преследването на моите бивши другари — ще загинат ли повече същества, отколкото ако се подам изпод надгробната плоча?
Рюкор се замисли.
— Не — рече тя накрая. — Логиката ти е приемлива. Преследването… това безсмислено отмъщение, което Императорът практикува в момента… е ужасно. Но откритата война убива много повече, включително и невинни.
— Така и си мислех — кимна Стен. — Добре, войници. Ето какъв е планът. Вече опитахме открита фронтална атака и тя не се получи много добре. Може би грешката е моя — не съм от онзи тип бойци, които обичат обедното слънце. Отблясъците в ризницата са трън в задника и нищо повече. Този път ще го направим както трябва. На тъмно, в мъглата, иззад тънкото острие. И мисля, че ще е най-добре да си остана мъртъв. Край на сраженията. Да се съсредоточим върху Императора. Този път или ще го пленим, или ще го убием. Независимо от способа.
Огледа се, Рюкор мълчеше. Ото се намръщи и бавно кимна. Синд и Алекс последваха примера му, както и капитан Фрестън.
— Радвам се да го чуя, момко. Да живей „Богомолка“ и прочее — заяви Алекс. — Туй съвсем съвпада с моите планове. Ще поискам разрешение да пробвам нещо соло. Искам да спипам Пойндекс.
Алекс обясни подробно. Беше се заел с анализа на новите чистки. Някои от жертвите бяха обществени или тайни съюзници на Стен. Други очевидно бяха обидили Вечния император. Но имаше и такива, чиято смърт, или затваряне, не подлежаха на очевидни обяснения.
— Опитах да направя сравнение с познатите от историята тирани — продължи Алекс. — Но компютърът непрестанно се запъваше и искаше да започна отначало.
И той опитал отново. Този път отговорът бил Пойндекс. Килгър знаеше, че на този човек му сече пипето. В началото просто реши, че Пойндекс добавя имена към списъка за чистки, за да се разправи с личните си врагове. Но Пойндекс беше далеч по-умен, а и за него, като шеф на тайната полиция, не би било трудно да се отърве от всекиго. Императорът му бе предоставил доста голяма власт — и правото да убива, когото реши.
Евентуалното обяснение беше по-просто. Алекс смяташе, че Пойндекс се опитва да си изработи положението на незаменим човек, но като внимава да не внуши по какъвто и да било начин на Императора, че възнамерява да му вземе мястото.
Алекс бе научил, че гурките са освободени от служба. В началото реши, че причината за това са гурките, постъпили на служба при Стен, преди още да бъде обявено въстанието. После обаче осъзна, че по-вероятно целта е била да бъдат заменени от творението на Пойндекс, Вътрешна сигурност. По същата причина ВС сега действаха на мястото на секция „Богомолка“ и Меркурий.
В края на краищата Алекс се убеди, че маневрите на Пойндекс са далеч по-сложни. Той очевидно се опитваше да се превърне в единствения посредник между Императора и всички останали — офицери, военни, парламента, хората.
— Разбира се, човекът просто не знае с кого си има работа — заяви Алекс. — Преди да се е усетил, главата му ще се изтъркаля от раменете. Припомнете си други подобни герои от историята. Бисмарк. Йезов. Химлер. Кисинджър. Джонс. Единственият, на когото ще сваля шапка, е Ришельо. Но Пойндекс е далеч от Ришельо.
Но засега Пойндекс действаше доста ефективно в опитите си да изолира Императора. След случая с управлението на Меркюри по време на Междуцарствието Алекс и Стен не се съмняваха, че Пойндекс е от хората, готови да се обърнат на сто и осемдесет градуса само за да оцелеят или да постигнат целите си.
Стен погледна замислено своя приятел и попита:
— Как смяташ да се добереш до него? Доколкото знам, копелдакът почти не си подава носа от Аръндел, освен когато трябва да пътува с Императора.
Алекс се ухили.
— Затуй ще ми помогнат наш’те приятелчета Мар и Сен. Макар да са излезли в заслужена пенсия, мисля, че няма да ми откажат, тъй като добре познават Аръндел. Новият Аръндел де. Който, казвали са ми, бил построен досущ кат’ стария. А те познават всяко ъгълче.
Стен се намръщи. Аръндел беше Имперската цитадела на Първичен свят, стилизирано копие на староземен замък, с красиви градини наоколо и множество скривалища и бункери отдолу. Беше разрушен в самото начало на Таанската война при неуспешен опит да бъде убит Императорът. След завръщането на Императора бе построен отново.
Стен кимна. Помнеше добре картата, на която бе обрисувано вътрешното устройство на замъка и с която се бе запознал по времето, когато беше телохранител на Императора. Помнеше и едно бягство от затвора няколко месеца по-късно.
— Оставям на теб, Алекс — рече той. — Ще ти трябва ли помощ?
— Нищо повече от туй, дет’ вече го имам. Корабче и пилот. Ще използвам транспорта до Първичен. Оттам нататък ще действам сам и според обстоятелствата.
Алекс вдигна ръка и козирува, сякаш със Стен отново се бяха върнали на служба. Стен го погледна изненадано, надигна се и отвърна със същия поздрав.
След което Килгър излезе.
Алекс бе казал само част от истината. Той смяташе, че планът му срещу Пойндекс може да успее само ако действа самостоятелно. Но имаше и още.
Козината на врата му продължаваше да е настръхнала.
Радваше се на всеки ден, час или минута, тъй като имаше усещането, че може да са му последни. Беше се постарал да сложи в ред къщата си на Единбург. Сега бе готов за действие.
Ако не друго, поне нямаше да се наложи да взима със себе си Стен и да го излага на опасност.
Тъкмо приближаваше вратата на апартамента си и протягаше ръка към дръжката, когато дочу отвътре кикот.
Жената, която го посрещна, бе Марл.
„О, божичко — помисли си той. — Таз женска винаги ми е била най на сърцето. Започвам да си мисля, че ако всичко мине добре, ще има бъдеще за нас двамата.“
Докато вратата се плъзгаше зад него, той отбеляза мислено, че този път Марл е особено красива. С тясна пола и разтворена отпред блуза.
После погледът му се спря на Хотско, която носеше една от неговите ризи.
— Дами — едва успя да произнесе той.
Марл и Хотско се спогледаха и отново се разсмяха. Алекс забеляза празната бутилка в съда с лед на масата.
— Предполагам — поде Хотско, — че сега нашият герой се чуди какво трябва да направи.
— Ако говорите за мен — отвърна Алекс, — първо ще ми трябва нещо да пийна.