— Ако се придържаме към аналогията ти, моя любов — заговори Сам’л, като галеше жена си по ръката, — предполагам, че няма да се наложи да чакаме дълго. Императорът сигурно поддържа връзка със своето скривалище и… скъпа, видя ли какво стана? Накара ме да говоря като някое ченге от филмите. Освен това не трябва ли да има постоянна връзка с някакъв тип предавателна станция? Може би дори няколко станции, съмнявам се Императорът да рискува с нещо толкова важно.
Стен се опита да запази спокойствие. Усещаше, че са на прав път, и не искаше точно сега да прибързват.
— Заслужава си да проверим — подхвърли той.
— Ако питате мен — намеси се Синд, — всички мои инстинкти крещят, че това е единственият начин да го спипаме.
— Ами ще ги следваме тогава — съгласи се Хайнис. — Инстинктът е това, което отличава ветерана от новобранеца.
— Непрестанно се чудя — поде отново Сам’л с познатия замечтан вид, — какъв ли щеше да е животът ни, ако АМ2 можеше да се добива или произвежда — както много други обикновени елементи. Ако можехме да го изработваме, както нашите домакини, борите, правят своя стрег. — Устните му се извиха в иронична усмивка. — Съмнявам се обаче, че подобно нещо е възможно. Говоря за синтезирането на АМ2. Според малкото статии на тази тема производството му щеше да е по-скъпо от печалбата, която носи.
— Махони не е смятал така — посочи Хайнис.
— Какво? — подскочи Стен.
— Казах, че Махони не е смятал така. Във файловете му има доста изследвания за възможно синтезиране на АМ2. Под графата „Дезинформация“. Тъкмо бях стигнала до тях. — Тя се чукна по челото, сякаш за да пробуди спомените си. — В един от файловете имаше нещо интересно. Нещо, което Махони е искал да ти покаже.
Стен кимна. Хайнис му беше казала, че Махони е маркирал със „С“ нещата, на които би искал той да обърне внимание.
— Ах, да — припомни си Хайнис. — Ставаше дума за проект „Браво“. — Тя погледна към Стен. — Знаеш ли какво означава това?
Изведнъж Стен се отдръпна назад, лицето му беше пребледняло. Но какво ли означава това? Тя се пресегна и го докосна по ръката. Беше леденостудена.
— Да — кимна Стен с мрачно изражение. — Зная какво е проект „Браво“.
Той видя тревога на лицата на Синд и на Хайнис. Дори нехайният Сам’л беше смръщил вежди.
— Но ще трябва да си събера мислите — продължи той. — И да обсъдя някои неща… с Рюкор.
Да, този път разговорът с Рюкор щеше да е сериозен.
Ставаше въпрос за един кошмар.
Стен беше на Вулкан.
Карл Стен. Изплашено хлапе, на което остават броени часове, преди екстерминаторите на Торесен да го докопат.
Бет беше с него. Толкова красива. Толкова млада. И Орон. Този странен, могъщ гений, който познаваше само настоящето.
Над него се извисяваше Махони. Един много по-млад Махони. Силен и уверен. Но младият Стен не знаеше дали може да му вярва.
— Трябва да получа потвърждение за плана на Торесен — заяви Махони. — Проверих всички компютри, но не открих нищо за проект „Браво“, освен заложени капани за ключови думи.
Проект „Браво“! Ето го пак. Стен усети стягане в гърдите. От устните му се изтръгна мъчителен стон.
Спокойно, Стен, дочу гласа на Рюкор… това вече е минало. Свършило се е. Отмина дори скръбта… Той усети леко убождане. Сетне го завладя спокойствие, докато лекарството постепенно започваше да действа. Дочу тихо дращене. Рюкор работеше с клавиатурата, нагласяваше изображенията. Голямото радостно лице на Махони изчезна…
На негово място се появи един от охранителите на Торесен. Стен протегна ръка и обгърна шията му. Ножът му се стрелна напред. Той дочу стон и усети как животът напуска жертвата му. Не изпитваше угризения, само странен проблясък на радост.
… И друг път бе убивал… за миг в него се надигна чувството за вина… после успокояващият глас на Рюкор продължи да нашепва: „Забрави, приятелю. Забрави го.“
Но не можеше. Този човек бе мъртъв. Премахнат, сякаш е бил досадно насекомо. Стен изстена… Боже, прости ми… и усети ново убождане… транквилантът отново изпълни вените му. Изображението трепна…
Намираха се в Окото. Пред тайния сейф на Торесен. Стен напръска ключалката с течност, която кристализираше, създавайки космически ниска температура. Металът се пропука. Вратата се отвори. Бяха вътре! Стен усети отдавна забравена възбуда. Погледна към Бет и Орон. Хилеха се като побъркани, задето бяха надиграли Торесен в собствената му игра.
… И отново убождането на иглата. Стен се опитваше да се пребори с ужаса, който се задаваше. Да прогони надалече тъмните криле на страшните спомени. Сърцето му започна да успокоява лудия си бяг. Усещаше електродите, закрепени за главата и ръцете му. Чу плясък на течност. Рюкор се наместваше във ваната си. Няма от какво да се страхува. Нали вярва на Рюкор. Ако тя провежда мозъчното сканиране, всичко ще бъде наред. Стен остави образите да се менят…
Щрак. Щрак.
Стен бръкна в сейфа на Торесен. Сред купчината документи и имперски кредити напипа една папка. Дебела, с червена подвързия. И название: проект „Браво“.
Образите се забавиха. Щрак. Щрак. Щрак. Орон взе папката. Щрак! Документи се разпиляха по пода. Щрак! Стен се наведе да ги събере. Напъха ги обратно в папката, без да спазва реда. И тогава видя… Щрак! О, божичко, един от приятелите му падаше… с окървавени гърди… и…
Изображението застина. Стен усети, че му прилошава. Дочу шепота на Рюкор… върни назад… после убождането…
Щрак!
Обратно при документите… навежда се да ги събере… Щрак! По-бавно! На един от тях има надпис: „Зона за отдих 26: Сводка за действията…“ Щрак!
… Чакай. Трябва да спреш. Трябва да видиш. Върни се назад… Гласът на Рюкор отново го повика… Не така, Стен. Забрави това. Продължи с… Но Стен упорстваше. Отново убождането. И успокояващият глас.
Стен се опита да надвие завесата на успокоителното, да премине към следващия образ. Нали той командваше, дявол го взел!
И агонията на Зона за отдих 26 се стовари върху него.
Пасажът.
Буйни гласове. Търговци, рекламиращи стоката си. Джоймомчета и джоймомичета, излезли на лов, изпразващи джобовете на минувачите, за да пълнят касата на Торесен. Примамливата музика на хазартни машини. Пиянски подвиквания. Социопатрули, разтикващи тълпата с палки.
В този ден в Пасажа имаше 1385 същества.
И сред тях…
Стен усети, че от устата му излиза радостен вик. Това е баща му, Амос. И майка му Фрийд. Ето ги и брат му Джоунс, и сестра му Ахд. Той извика, но те не го чуха.
Престани с това, изсъска Рюкор, но той не искаше да я послуша. Не можеше да я послуша… защото знаеше какво ще последва сега…
Стен се опита отново да извика на семейството си. Страхът го стисна за гърлото и превърна гласа му в шепот. Той ги видя да влизат в Пасажа. Видя големите тежки врати да се затварят зад тях.
Остана там. Застинал. В очакване.
Още гласове.
— Сега освободи Двайсет и шест — гласът на Торесен.
— Но там има поне хиляда и четиристотин души… — опитва се да възрази техникът.
— Чу заповедта.
Експлозивни болтове се взривиха по края на купола.
Тялото на Стен подскочи върху операционната маса в мъчителна реакция. Рюкор го наблюдаваше безпомощно от пулта на мозъчния скенер. Ако се намеси сега, уврежданията ще са тежки, дори фатални за него.
Стен подскочи отново, когато чу рева на бликащия навън въздух. Беше безпомощен свидетел… пленник вътре в себе си…
Почти на забавен каданс освободеният ураган помете миниатюрните клетки на Пасажа — и хората в тях — и ги изхвърли през отворите в чернотата отвъд.
Той чу гласа на техника:
— Какво толкова? Нещастни емигранти.