По времето, когато приключи с гощавката и се измъкна навън, имаше чувството, че не върви, а се търкаля. Но какво толкова, това можеше да е последното му ядене в живота.
Сега вече бе готов за действие.
В луксозен квартал, който бе обиколил преди няколко дни, Алекс открадна гравикола, като преодоля с лекота алармата и ключалката на стартера. Постави регистрационната табела, която бе откраднал, а табелите на колата премести върху тази, паркирана отпред. Нека се объркат малко, рече си той. Ще им трябват поне няколко часа, докато започнат да разбират какво е станало, но едва ли ще схванат логиката.
Качи се на колата и се отправи към мястото за начало на последната фаза от операцията — свръхскъпа част на Фоулър, именията на богаташите, простиращи се — доколкото им е позволено — към земите на Императора. Докато летеше нататък, провери дали пистолетът в колана му е зареден и готов за действие.
Имперските територии край Аръндел бяха обкръжени със стена и съоръжени с всички възможни охранителни прибори. Алекс паркира откраднатата гравикола на най-близката улица до стената и метна на рамо раницата с екипировка. И отново си помисли със задоволство за подменената регистрационна табела. Когато обявят кражбата и полицията бъде вдигната по тревога, ще открият табелата на съвсем друга кола, което ще обърка още повече положението.
Килгър имаше нужда мощната и скъпа гравикола да стои на това място поне три дни, без да привлича нечие внимание. Той знаеше, че скъпи квартали като този, особено в близост до Аръндел, се обикалят постоянно от усилени патрули. Освен това планираше да използва колата при измъкването си от района, при това с Пойндекс на борда.
Намери подходящо място от другата страна на улицата срещу стената и задейства приборите за наблюдение. След два часа вече разполагаше с доста подробна информация за охранителната система. По улицата на всеки половин час преминаваше цивилен агент. Зад стената имаше сензор. Друг — отгоре. Вероятно бодливата тел върху стената също бе снабдена с датчик. На всеки час във въздуха се появяваше гравикола. Друг наземен патрул обикаляше по улицата.
Аматьори, подсмихна се Килгър. Стандартен тест за работа в „Богомолка“ изискваше да проникнеш в строго охранявано място и да го напуснеш в рамките на един ден. При това тестът не се смяташе за труден.
Време е, момко. Той прекоси улицата, прехвърли се през стената и се озова в горичката от другата страна за по-малко от десет минути.
Сега вече би трябвало да започне трудната част.
Имаше двайсет и седем километра гори и поляни между него и замъка Аръндел.
Разстояние, което се равняваше на утринна тренировка, му отне три дни и в четири случая едва не му коства живота. Кучета. Още сензори, от всякаква възможна конфигурация, от сеизмични до ултравиолетови и за движение. Плюс всичко останало, за което се бе сетил шефът на охраната. Разположени на най-невероятни места. Случайни патрули. Самолет.
Но можеше и да е по-лошо. Ако имаше пролуки в охраната, те вероятно се дължаха на настояването на Императора да е колкото се може по-незабележима. Това означаваше мъртви зони, обстрелвани участъци, камери за дневно и нощно наблюдение и самонасочващи се прожектори.
На всичко отгоре Алекс носеше сгъваемата, снабдена с маклийнов генератор носилка, на която възнамеряваше да сложи обезвредения Пойндекс. Още няколко килограма, които ще трябва да мъкне обратно към стената.
Изминаваше по няколко метра, спираше да се огледа дали е оставил следи и ако е нужно, ги маскираше. Не мигна изобщо, само от време на време присядаше да си поеме дъх. Ходеше по нужда в потоците и прибираше останките от яденето в раницата. Веднъж, когато го подгони глутница кучета, прекара няколко часа в леденостудено езеро.
Но най-сетне видя Аръндел, щръкнал на фона на ярко озареното небе. Амбразурите му приличаха на втренчени в него очи. А бойниците и кулите… по-добре да не дава воля на въображението си.
Алекс скри носилката в един гъст храсталак. Движеше се по плана — беше късна сутрин на първия ден от уикенда. Довечера трябва да е зад стените, инак ще бъде принуден да остане тук още цяла седмица.
Ако се наложи, ще го направи. Но предпочиташе да не стига дотам.
Нямаше нищо между него и двестаметровата подпорна стена с 50-градусов наклон, зад която вероятно бяха складовете и помещенията на обслужващия персонал.
Късно следобед се чу нарастваща глъчка и Алекс предположи, че дневната смяна бърза за пневмометрото, за да се прибере обратно във Фоулър.
Сред тях, не се съмняваше, щяха да са и щастливи охранители, получили отпуска.
В Аръндел щеше да остане само смяната за уикенда, плюс персоналът, необходим за обслужване на мястото през двата дни — от готвачи до прислужници.
Алекс помнеше време, когато в охраната работеха бивши агенти на „Богомолка“. Но Пойндекс ги бе сменил всичките. По информация, получена от Мар и Сен, новите охранители не можели да се мерят по квалификация с предишните.
Нямаше ги вече и гурките. Нито преторианците — последните така и не бяха възстановени на служба, след като техният полковник се бе опитал да ги превърне в частна армия за сваляне на Императора.
Сега охраната бе предоставена на Вътрешна сигурност. Хора на Пойндекс. Едва ли някой от „Богомолка“ или „Меркурий“ би останал впечатлен, ако се срещне с тях.
Ще разберем, като се мръкне, помисли си Килгър.
Имаше две същества, които трябваше да са в замъка.
Пойндекс. Стен беше прав, той рядко напускаше квартирата и канцеларията си в замъка.
И още един.
Вечният император.
Килгър обмисляше всичко това, докато чакаше. Дали ще успее да преодолее последните защити? Ами ако се добере достатъчно близо до Императора, за да може да го премахне? Най-вероятно не. Изглежда, започваше да се поддава на амбициите си.
Пойндекс, това трябваше да е неговата цел.
Спусна се нощта, той изчака да премине поредният въздушен патрул и излезе от укритието си. Изкатери се безшумно до подножието на стената, спря и я погледна нагоре. Беше висока седемстотин метра, окичена с бойници и стражеви кули. Свали си обувките и ги прибра в раницата.
Време беше за танца на паяка. Пукнатини между камъните… захват на пръсти… опора на върха на пръстите на краката… встрани, към мястото, където огромните хидравлични врати затваряха централния вход на замъка.
Щеше да е по-лесно, ако имаше клинове. Но не би искал да рискува, като си закупи алпинистка екипировка във Фоулър. А и стената не изглеждаше особено подходяща за изкачване в катерачески стил. За миг един от камъните под пръстите му се разклати и Алекс сподави възклицанието си, увисна, успя да намери друг захват и се подпря с крака. До земята имаше поне трийсет метра. Проклетото камъче се изтърколи и тупна долу, а ехото му отекна в стената — по-силно от лавина, по-силно дори от оръдеен изстрел и почти толкова силно, колкото пъхтенето на Алекс.
Нагоре по стената. „Трябваше да се поупражняваш, момко — рече си укоризнено той. — Да потренираш, докато беше на «Виктори». Нагоре, нагоре.“
Спря малко над и встрани от хидравличните врати. Заби якото острие на ножа в една цепнатина и се вкопчи с две ръце в дръжката.
Погледна часовника. Съвсем навреме. Броени минути до смяната на първите часовои.
Хидравличните врати се разтвориха в 19,50 и започна разводът на охраната. Алекс наблюдаваше внимателно, като професионалист.
Беше почти толкова церемония, колкото и военна маневра. Охранителният отряд се появи със строева стъпка, предвождан от дежурния офицер и началника на караула. Подразделението спираше при всеки пост, часовоят изискваше паролата, сменящият го я съобщаваше и сетне настъпваше самата смяна. Смененият заемаше място отзад в редицата и подразделението продължаваше с равномерен тропот към следващия пост.