Алекс продължаваше да виси горе. Беше спокоен, защото знаеше, че никой в строева формация не поглежда нагоре, надолу или встрани, от страх да не се блъсне в този пред него или в офицера и да бъде наказан за небрежността си.
Тъй като това беше церемония, черните униформи на войниците от Вътрешна сигурност бяха доукрасени с бели колани, шлемове, еполети и ръкавици, плюс бели ремъци за уилигъновете. Поне са се отказали от глупавите парадни пушки, помисли си Алекс, каквито навремето използваха преторианците.
На всичко отгоре явно им бяха наредили да си поставят налчета на токовете. Звукът, който издаваха при удар в калдъръма, бе забележителен. Сигурно се чуваше от миля.
Най-сетне тропотът на ботуши, удрянето на приклади в земята и равномерните подвиквания приключиха и старата смяна се прибра в Аръндел.
Още два часа. Да 22,00. И началото на операцията.
Най-доброто време за начало на атака е или часовете преди зазоряване, или малко след залез, когато човек се подготвя за предстоящия сън и енергията на тялото отслабва.
Но Килгър бе стигнал още по-далеч. Беше избрал уикенда като най-подходящ момент да нападне сам, без чужда помощ, един укрепен и охраняван замък. Всеки, който е на служба, неминуемо ще се е поотпуснал или ще таи лоши чувства, задето другарите му сега си почиват, докато той е на служба.
Килгър, като истински перфекционист, бе подбрал внимателно и точния час. Първа смяна е от 18 до 20 часа. Това са часовои, които скоро са се нахранили, все още са нащрек, ако не за друго, то защото може да мине проверяващ офицер. От 20 до 22 часа. Втора смяна. Не е зле, но все още е твърде рано. Наоколо се навъртат хора. 22,00. Отново първа смяна, но за втората си стража. Нахранили са се, поизлегнали са се, а може би дори са пийнали вино в столовата на Аръндел. А ето че отново е време да маршируват, като напълно съзнават, че когато след два часа ги сменят, няма да се върнат в спалното, а ще идат в караулното, където да чакат до четири часа. Перфектно. Най-голямото притеснение на Килгър бе дали ВС не са така стриктни, каквито бяха гурките. Те също трябваше да изпълняват парадни разходки и да се сменят по часове. Ала същевременно си даваха сметка, че парадът е време, когато са уязвими. И затова при смените винаги имаше втори дежурен отряд в пълно бойно снаряжение и готов да действа при първия сигнал.
Но, изглежда, Вътрешна сигурност нямаше задни мисли. Всички войници, които Алекс изброи, участваха в дежурната смяна.
И така, в 21,50 токовете на часовоите затракаха все по-близо и Килгър едва се сдържаше да не се изкиска. Време за трета стража. Той долови на няколко пъти провлачване на обувки — изглежда, някои от войниците се бяха почерпили в столовата. Смененият часовой се прозя шумно и главата му клюмаше.
Килгър се измъкна от закачената на тавана мрежа, скочи на пода и се промуши през хидравличните врати зад часовоя миг преди да се затръшнат.
Ето че вече беше в замъка Аръндел.
Сега беше най-опасният момент. Буквално момент, защото не смяташе да се излага дълго на показ.
Той пристъпваше безшумно, следвайки часовоя. Отпред беше караулното и водещото надолу стълбище — към голямото церемониално подземие. Алекс се надяваше, че е церемониално, тоест пусто. Веднъж вече го бяха затваряли там с неколцина гурки.
Именно подземието бе неговата цел. Ама че цел, рече си и остана изненадан от ведрото си настроение. Усещането за опасност го караше да се чувства силен. Силен и весел.
Какво пък. Ако ще се изправя срещу смъртта, сега е моментът.
Караулното. Последна размяна на команди. Смяната влиза вътре, следвана от дежурния офицер и началника на караула. Малко след това Килгър също влиза.
Тропот, подвиквания, шум от течаща вода, звън на прибрано в стелажа оръжие, поскърцване на легло, глъчка на млади мъже и жени, в миг на свобода след строево движение и досадно стърчене на пост.
Никой дори не забеляза облечения с камуфлажни дрехи мъж, който се шмугна през отворената врата и продължи по коридора. Коридорът завършваше с масивна врата, снабдена с още по-масивна брава. Масивна и старомодна. Отне му по-малко от минута да преодолее бравата и броени секунди, за да нагласи вратата така, че никой да не забележи. Вече беше вътре, в началото на спускащото се надолу стълбище.
Той си нахлузи обувките и заслиза бавно. Каменните стъпала бяха износени — сякаш поколения затворници и часовои бяха търкали тази via dolorosa.
Фенерчето му осветяваше близкия край на помещението. Точно както си го спомняше, макар паметта понякога да е толкова измамна. Но Мар и Сен се бяха заклели, че Аръндел е построен като точно копие на предишния. Вратата към голямата обща килия бе отворена — ето една ключалка, която няма да се наложи да отключва.
А сега… май това беше мястото в стената, през което се бе появил Стен.
Натисна и участъкът от стената се плъзна встрани.
Алекс пристъпи вътре.
Това беше „тайната“ на Аръндел, макар че не беше кой знае каква тайна. Стен я бе открил преди години, когато командваше охраната. Аръндел бе нашарен от скрити коридори. Те свързваха имперските покои със спалните и подземията и се отваряха на множество добре прикрити места. В едно друго време друг Император бе казал, че истинският замък трябва да има свои тайни проходи и коридори, ако не за друго, то за да задоволява романтичните импулси на владетеля.
А сега тези коридори щяха да са още една стъпка към премахването на Императора — ако, разбира се, Мар и Сен бяха прави.
Алекс се изкатери по тясната вита стълба, следвайки маршрута по запаметената карта на замъка. Надяваше се, че този коридор ще го отведе при редица спални.
Настроението му се промени отново. Имаше чувството, че някой го чака в края на пътя. А може би това бе само пристъп на клаустрофобия заради тоновете камък над него.
Нагоре. И нагоре.
На три пъти засича датчици и ги обезврежда. Движеше се безшумно и пъргаво като плъх в стената. Плъх, притиснат в каменната преграда, както би постъпил всеки опитен шпионин. Не само заради прикритието, а и понеже някои дъски скърцат…
Застоял въздух?
Не. Внезапен повей.
Алекс се огледа за вентилационна шахта. Нищо, освен сив синтетичен гранит. И все пак отнякъде определено идваше свеж въздух. Алекс коленичи и опря длан. Ето тук. Около тази плоча. Всъщност не беше плоча, а по-скоро капак. Най-вероятно се задействаше от натиск. Той извади метална монета от джоба си, пъхна я в процепа и я пусна.
Дзън… дзън… дзън…
Доста дълго падаше.
Вертикална шахта? Поколеба се дали да не я проучи, но се отказа. Може да е оборудвана със сензори.
Или дори да има охрана.
Килгър продължи нататък. Скоро коридорът се разшири, стана далеч по-просторен от тези, през които се промъкваше досега.
Вероятно това бе етажът, на който искаше да излезе, но държеше да е сигурен. И отново нещо започна да го гложди. Само етаж по-горе бяха личните покои на самия Император. И Императорът щеше да е в тях.
Освен ако не се крие някъде другаде — в бункер, един бог знае къде.
Според картата някъде тук трябваше да има арка.
Но арка не се виждаше.
Само глуха стена.
Алекс я докосна на няколко места, за да се увери, че няма таен вход. Не намери.
„Хм — рече си, — изглежда, момъкът не е построил всичко, както си беше преди. Параноично копеле.“
Не му оставаше друго, освен да се насочи към целта, за която жадуваше от самото начало.
Намери един от панелите — вероятно предназначен за наблюдение, — който се отваряше към главния коридор. Побутна го лекичко и… надзърна.
Двама войници от ВС стояха на пост пред двукрила врата. Мар и Сен му бяха казали, че целият етаж е бил демонтиран и построен наново.
Сега тук се помещаваше Пойндекс. Само на него бе позволено да е толкова близо до Императора.