Андрея Илиев
Краят на историята
1.
Ник погледна влезлия мъж и виновно попита:
— Енергото?
Той повдигна учуден вежди.
— Е, и вода отдавна не съм плащал.
Мъжът поклати отрицателно глава.
— Тогава трябва да си от топлофикацията.
Той отговори с мек, напевен глас — съвсем неподходящ за тромавото му и грубо тяло:
— Не, господине. Звъних ви…
— И телефонът ми е изключен.
— Съжалявам, господине.
И оправи притеснен очилата си. Абе тоя наистина съжаляваше!
Ник се раздразни:
— Тогава кой си, по дяволите?
— Доктор Пачев.
И стиска кълки като ощипана девица…
— Не съм болен. И не съм ви викал.
— Аз съм психиатър.
— Аз пък не съм луд!
— Знам, господине — меко рече Пачев.
Наеженият Ник се изненада от липсата на каквато и да е съпротива и го погледна по-внимателно.
— Какво щете тук тогава?
— Търся детективско бюро „Алф“.
— Тук е, майка му стара! Какво ще обичате?
Недодяланият мъж седна с припъшкване на дивана срещу него, извади кутия цигари и мълчаливо му предложи.
— Не пуша — преглътна Ник.
— Нуждая се от помощ, господин Шишманов.
— А аз от пари, доктор Пачев. Така че — поемам вашия случай.
— Знаете ли… Той е малко особен.
Притропва стеснително. По челото му избиха ситни капки пот. „Мамка му — помисли Ник. — Тоя да не е педофил?“
— Не ви ли казаха? Аз се занимавам само с шантави случаи. Баналните, нормалните, печелившите ги обират колегите.
— И все пак…
Капките пот се събраха в няколко ручейчета и потеглиха по червендалестото лице на доктора.
— За какво става въпрос?
— За Муса Кеседжия.
— Тоя какъв е — албанец или турчин? Дрога? Отвлекли са ваши близки?
Пачев поклати глава и въздъхна.
— Откуп за джипа ви?
— Не, господин Шишманов. Той е герой от народните песни. Нали сте чували за трите синджира роби?… Той ги води.
Ник зяпна.
— Абе ти майтап ли си правиш с мен?
Беше ядосан не на шега.
— Не четете ли вестници?
— Абе, аз пари за хляб нямам, ти вестници…
— Случаят нашумя преди една година. Огромен конник, облечен в кожи и желязо, с боздуган и сабя нападна воден парк в края на града. Рани седем мъже, а около трийсет млади жени навърза и подкара към планината…
— Айде, бе!
— Също като робини… Преби няколо полицаи от охранителната. Чак когато дойдоха от спецзвеното, успяха да го укротят със седемнайсет попадения от стоппатрони.
Тялото на Ник пазеше спомен — болезнен, естествено — от изпречване пред стоппатрон. Затова попита невярващо:
— Тоя да не е бизон, бе?
— Споменах, че е много голям и силен мъж. В песните само Крали Марко го е побеждавал.
— Ами що не потърсиш него?
— Муса Кеседжия е минал сам през тунела.
— Какъв тунел?
— Времеви. От петнайсти век към наши дни.
Това вече му дойде много. Ник скочи и изрева:
— Ей, не си прави майтап с мен! Ако цялата тая история е тест дали съм нормален… Може да нямам пари и работа, но съм си наред!
— Знам, господин Шишманов — уморено рече Пачев. — Но ви уверявам, че говоря сериозно.
— Да, бе!…
— Ще ме изслушате ли все пак?
— Първо парите! — протегна ръка Ник.
Пачев се зачуди, после вдигна рамене примирен.
— Колко?
Той се затрудни.
— Колко… Петстотин долара!
Мъжът зарови непохватно из дебелия си портфейл.
— Ето.
Ник отдавна бе забелязал, че видът на пачките му действа като „Уискас“ на котките. Още повече се кротна при допира с банкнотите и млясна:
— Давай нататък.
— Ами не можаха да се разберат с него нито в полицията, нито в съда. Тряснаха го на нас.
— И аз мисля, че мястото му е при вас.
Пачев замислено поклати глава:
— Благодарение на специфичните ни методи…
— Да, бе, знам как тъпчите хорицата с опиати.
— Е, господин Шишманов… Та той проговори.
— По-точно казано забълнува, докторе — натърти Ник. — Ясно ми е откъде са се появили тия времеви канали, Муса, Крали Марко, робинките…
Докторът го изчака да млъкне и тихо каза:
— Той говори на турски отпреди петстотин години.
— Колко му е да го научи? — завъртя очи Ник.
— Много трудно — скептично поклати глава Пачев. — И идва отникъде.
— Какво?
— Няма никакви данни из регистрите за него. Просто се появява от нищото — мъж на четиридесет години, як, здрав, на който един хляб на ден му е малко.
— Звучи като… — с лошо предчувствие промълви Ник.
— Поемате ли случая?
Цялото му същество пищеше: „Не се накисвай, мой човек!“
— Какво всъщност искате от мен?
— Да го върнете там, откъдето е дошъл.
— Хм…
Здравият разум напразно се опитваше да установи контрол над мерака да прелее тоя дебел портфейл в джоба си.