— Той крее, господин Шишманов.
— Сигурен съм. Ако е имал харем и сега самотува…
— Надявам се на вас.
— Абе, не че нямам друга работа… Но това е само капарото!
И Ник помилва стотачките.
— Разбира се. Споменах ли ви, че Съюзът на психиатрите в България е обявил награда от пет хиляди долара за тоя, който разреши случая „Муса Кеседжия“?…
2.
Първо разплати сметките си. После си купи шише евтино уиски. Отпи глътка още пред входа на супермаркета и щастливо въздъхна:
— Ех, да имаше още толкова, че да си наема секретарка…
Това засега бе блян. Но те са пък да се преследват — така че той тръгна по следата „Муса Кеседжия“.
Е, в полицията нямаше цветя и рози. Всички знаеха, че е във фалит и не му обърнаха никакво внимание. Дори Дебелия Стоянов, който бе измъкнал толкова пари от него, го изгони като малко цигане.
— Абе ние веднага го препратихме към лудницата!
— Може ли там от досието…
— Виж Дора.
Дора обаче го посрещна като импотентен.
— Чупката, частник!
— Мило момиче…
— Какво момиче съм ти аз?
— Красиво, секси…
— Оная мастия те заряза, а? Чувам, че и паричките ти прибрала.
— Доре…
— Казах: нямаш работа тук!
Веднага се показа и оня плъх Василев.
— Абе, Шишманов, не чуваш ли какво ти реди жената?
И се попипва по пистолета!
В коридора налетя на Колимечков — тлъст, тлъст!
— Кой ви е пуснал тук, Шишманов? Дежурен!…
Изнесоха го като счупен гардероб.
Тръгна по улицата без цел — тъжен, занемарен и самотен.
А беше лято… Слънцето грееше, в клоните на дърветата пееха птици, в градинките се смееха жени. Улиците гъмжаха от бързащи хора.
Ник вървеше унесен и чужд на цялото това щастие. Чувстваше се излишен. Нещо си бе отишло — Мария… Нещо бе свършило — живота…
Група хлапета, шумни и кресливи като врабци, го изпревариха, едно дори се блъсна в краката му и потънаха в интернет-кафето отсреща. Той машинално зави след тях.
В полутъмната зала като че ли му стана по-добре. Седна и даде на търсачката „нападение над аквапарк“. Излязоха стотина файла. С неохота започна да ги преглежда. Повечето бяха разни литературни боклуци — теми върху народното творчество, песни… Хоп, ето и вестникарски публикации.
След половин час Ник бутна мишката настрани и си рече: „Добре, че му вземах на тоя капаро!“
Вестниците разказваха надълго и нашироко как огромен мъж на кон и със боздуган бе налетял на аквапарк в предградията, как бе помлял охраната, съоръженията и прочие. Особено място заемаше описанието на навързаните с дебели въжета трийсетина момичета. После епичната битка с полицията… Изводът на всички издания бе, че психиатрията се е попълнила с особено интересен екземпляр.
Както и да е — важното бе, че плати някои от сметките. Ник въздъхна и тежко стана.
3.
След щателна проверка на портала и дълго ходене най-после стигна до кабинета на доктор Пачев.
— Здравейте, господин Шишманов.
Ей това почтително обръщение го спираше да му каже: човече, ти май си по-луд от пациентите си…
— Ами дойдох да го видя, докторе.
— Да, да… И преводачът е тук.
Сух, с гърбав нос и една педя мустаци. Господин Бекиров. Коя хубавица ще се заеме с турски и то отпреди 500 години?… Чаталестите мадами учат английски, щото доларите ги печатат на ингилизки!
— Какво мислите, господин Бекиров — тоя тип къде е учил този турски?
Погледна го учудено.
— От майка си, господине.
Ник изпъшка: още един луд…
— А вие?
— Аз — от книгите.
— Той не може ли да го е научил оттам?
— Почакайте — студено помоли Бекиров. — Сам ще прецените дали тоя човек би отворил книга.
Бяха пред вратата — масивна, от дебела ламарина, усилена с решетка.
Празна бяла стая. Опа — с четири стола. И огромно мъжище в усмирителна риза — и тя бяла. Изглеждаше на около трийсет и пет години и май дремеше.
— Трябва да проверя из клубовете по вдигане на тежести — промърмори Ник.
— Ако този човек е тренирал някога нещо, той щеше да е много известен, защото медалите му щяха да тежат колкото него — поклати глава Пачев.
Грамадата се сепна от гласовете им. Надигна лице — имаше кафяви властни очи, свикнали да изискват и получават послушание. Видя Ник и изведнъж се оживи. Разкърши или по-точно опита да разкърши рамене и каза нещо.
— Пита дали си войник — преведе Бекиров.
— Аз?
— Ти. — После пак се заслуша в бързата реч. — Твърди, че ти си първият истински мъж, който среща откакто е тук. Все разни курбанджии… Иска да премери сили с теб.