— Той никога не е казвал толкова думи на един път — учуди се Пачев. — Обикновено му ги вадим с ченгел.
— Май не сме в една категория — огледа го още веднъж Ник. — Но и с такива съм се бил.
Бекиров преведе. Гигантът присви очи.
— Пита дали ще му помогнеш да излезе оттук.
— Ако говори.
Бекиров бързо заджумули. Мъжът вторачи тежките си очища в Ник и каза нещо, което приличаше на клетва.
— Ще говори.
— Питай го как се казва.
— Муса.
— Откъде си?
— Едирне.
— Това е Одрин, нали?… Как мина границата?
Мъжището объркано завъртя очи.
— Казва, че няма граница. Не е минавал граница.
— Как се е озовал тогава в България?
Бекиров отсечено преведе. Муса така рязко вдигна рамене, че шевовете на ризата заплашително изпукаха.
— Каква България? Откак съм се родил, няма България.
— Докторе — обърна се Ник към Пачев. — Тоя пак заби в неговите лабиринти.
Психиатърът кимни и се обърна към Бекиров.
— Помоли го да разкаже как се е озовал край водния парк.
Очите на Муса потъмняха, гъстите му вежди паднаха надолу.
— Преди колко… вече не знам преди колко време дойде един мъж и ми каза, че купува гяурски книги. Попитах го за колко, а той ми обясни, че зависело от книгата. Колкото по-стара била, толкова по-скъпо щял да я вземе. Е, пуснах няколко мои хора по околните села, отарашиха църквите им. И след десет дни пак се срещнахме. Половината книги ми ги върна, но за другите даде един кемер сребро.
— За книги? — почеса се Ник по брадата. — Кемер сребро? Не долари, не левове, а сребро?
Муса сякаш не чу въпроса, преведен от Бекиров.
— Тогава за първи път видях гяурката. Беше с него — бяла, със сини очи и тънка-тънка. Акълът ми остана при нея.
— Той не беше ли турчин?
— Отначало мислех, че е от Мъсър; после реших, че е евреин. Но сега като си мисля, не беше нито едното, нито другото.
— Ами какъв?
— Беше ваш.
— Как наш? — обърка се Ник.
— Като теб. Теб. И теб. — Муса посочи последователно Ник, Пачев и Бекиров.
— По-нататък?
Муса го погледна изпод вежди. Блесна гняв — тоя човек не бе навикнал да го разпитват, — но се овладя и продължи със зле прикрито раздразнение:
— Видях, че има келепир от тая работа, та ударихме един манастир. Злато имаше, животни имаше, дрехи… Хубаво стана. И книги, много книги. Когато дойде оня, слабият, хареса ги. И сложи кесия злато. Обаче аз му рекох: „Искам гяурката.“
Доктор Пачев бутна Ник по ръката.
— Това на нас не го е разказвал.
— Даде ли ти я?
Муса поклати глава. Очите му се изпразниха, а умът отлетя някъде далече.
— Такава жена не се дава, тя се взима. С кръв… Обеща, че ще доведе две като нея. Дори по-хубави от нея. Взе книгите.
— Без да плати? — ядоса се Ник. — Извози ли те?
Бекиров изсумтя:
— Това, последното, не мога да го преведа.
— Що?
— Няма го в езика му.
— Бре! Все джентълмени ли са се мотали по негово време?
Мъжагата бавно излезе от спомена и рече сухо:
— След три дни доведе две момичета.
Пак замълча.
— И? — нетърпеливо попита Ник.
— Циганки. Ваши.
— Как наши?
— Като тия, дето лежаха край мястото с водата… Дадох ги на хората си. Когато си тръгна, изпратих подире му двама от най-ловките си хора. След няколко часа единият се върна и ми каза, че са го изгубили.
— Къде? В гората?
— Край града има голям баир, надупчен с килии. Влязъл в една от тях и изчезнал.
— Как изчезнал?
— Ей така. Тя е два пъти колкото тая стая. Има един изход. Хората ми не мърдали от него, а оня изчезнал.
— И после?
— Не повярвах. Заведе ме при килията.
Муса замълча вглъбен. По челото му бяха избили ситни капки пот.
— Рекох си: има тайна врата. Започнах да опипвам стените. И пропаднах…
— Къде? — изхърка Ник.
— Видях голите жени, басейна… Направих крачка назад, за да се скрия и пак се озовах в килията. Водачите ми тичаха уплашени — видях само гърба им. Хванах коня си за юздите, прекарах го през помещението… Стената пак… ме пусна. Качих се на седлото, извадих ятагана и…
Муса млъкна, загледан в Ник. После се обърна към Бекиров:
— Какво му става?
Ник се бе изправил; очите му гледаха подивели. Лицето му бе почервеняло като на трескав.
— Не, не, не! — изхриптя той.
— Господин Шишманов — плахо рече Пачев.
— Не може да бъде! — изрева Ник и излетя навън.
4.
Мина през кварталния магазин като през сън. Продавачът го попита за вересиите. Той ги плати, без да разбира какво прави. Купи си бутилка уиски. Прибра се в къщи и с треперещи пръсти напълни една водна чаша. Застана пред нощното шкафче, където стоеше снимка на Мария.