— Не може да бъде — изплака той и отпи първата голяма глътка.
И така стон след глътка и глътка след стон… Бутилката свърши.
Бе толкова възбуден, че алкохолът не можеше да го повали. Тръгна като луд из стаята. Сети се, че в хладилника трябва да има още уиски. Намери бутилката и отпи от нея.
Късно следобед тялото не издържа на огромното количество градуси. Зави му се свят, седна в леглото. Вече на крачка от съня набра номера на Дебелия Стоянов.
— Хей… прасе — рече с умиращ глас.
— Пак ли си се натряскал? — с досада попита полицаят.
— Там… едни циганки…
И изтърва слушалката, потъвайки в дълбок сън…
Събуди се и преди да е отворил очи, заопипва за бутилката. Събори я от шкафчето. Бълбукането му подейства като удар с електрически ток — скочи. Късно… Уискито бе потънало в мокета.
Въздъхна. Видя висящия телефон, разтърка лицето си и изпъшка:
— Циганките…
Изправи се рязко.
— Господи, дано… Дано!
Влезе в банята, изми се със студена вода. Беше един след полунощ. Облече се и дълго гледа снимката на Мария. Излезе с твърда, уверена крачка.
5.
Гюрчо беше — както винаги — в Казиното.
— О, Ники — констатира лениво той.
— Живот си живееш — поклати глава Ник.
— Демокрация, братче, какво да правиш.
Вярно. При тоталитаризма Гюрчо бе общ работник в консервния комбинат.
— Мадама ли ти трябва?
Ник яростно задъвка долната си устна.
— Ама не си платил за миналия път.
Майко, докъде бе стигнал — да чука на вересия при мингяните… Ник тръсна глава.
— Не, приятел. Искам да питам нещо.
— Някои неща дори при мене са безплатни — великодушно кимна Гюрчо..
— Да има изчезнали тия месеци момичета?
Циганинът се замисли.
— То винаги има избягали, ама…
— Какво?
— На колегата Ради преди година се изпариха две.
Ник усети, че е уцелил.
— Не ги ли намери?
— Сигурно са ги изкарали в чужбина.
„Вятър в чужбина — стисна зъби Ник. — Пет-шест века назад…“
— Искам да видя Ради.
Гюрчо го погледна изпитателно.
— Полицията вътре ли е?
— Знаеш, че работя сам — поклати глава Ник.
— Добре.
И зачука по мобилния си телефон. След двайсетина минути миризмата на кисело и дим в Казиното рязко се увеличи — пристигна Ради с охраната си. Дебел почти колкото Гюрчо, но с поне кило злато повече по себе си. Изслуша внимателно Ник.
— Изчезнаха преди около година. Кичка и Зюмбюлка. Седемнайсетгодишни. Отидоха при клиент и — край.
— Нещо повече?
— Абе, как беше… А! Един поиска да му ги заведем пред Аквапарка.
— Аха — едва не ахна Ник.
Ради набърчи чело в усилие да си спомни и успя от първия път.
— Платил веднага с голям бакшиш и казал на охраната, че сутринта ще ги доведе пак там.
— И не го проследили?
— Абе, мой човек, ние не сме ченгета. Знайш ли колко хора водят момичетата по вилите?… Нищо необичайно.
Ами да. Той самият да не бе водил Гюрчовите в четиризвезден хотел?…
— Колата?
— Ауди. Номерът се оказа краден от москвич.
— Човекът? — с надежда попита Ник.
— Малък, хърбав… В тъмното какво ще видиш? Особено като има да броиш и пари…
— Искам снимки на момичетата.
Ради го погледна раздразнен от категоричния тон.
— Абе, ти кой си?… Окей, щом Гюрчо гарантира за теб.
След един час едно от момчетата му донесе две снимки. Ник ги погледна — млади, черни и грознички…
В осем сутринта звънна на Пачев.
— Извикай преводача и ме чакайте при Муса.
Пак спря пред нощното шкафче и се загледа в снимката на Мария. Въздъхна. Взе я, сложи я в джоба си…
6.
— С тези момичета ли плати?
Муса набърчи вежди, после радостно извика:
— Аллах! Те са!
Ник прехапа устни. Извади с усилие третата снимка, протегна треперещата си ръка. Квадратчето се люлееше като духано от циклон.
Муса отвори уста;очите му се разшириха.
— Аллах! Това е…
— Коя? — пребледнял изхриптя Ник.
— Гяурката!
Раменете на Ник се отпуснаха.
— Значи и тя е ваша? Вай, вай… Затова беше толкова хубава!
— Я ми опиши точно мястото, където излезе.
Записа си внимателно обясненията, зададе няколко уточняващи въпроси. После се зачеса яростно по врата.
— Търговецът е дребен, нали?
— Много нисък.
— Слаб?
— Само кокали. Очите му…
— Злобни. Фанатични.
— …като на дервиш — замисли се Муса.
— Какво друго търсеше да купи?
— Ятагани. А!
— Какво?
— Тюфек. Голям зор видяхме докато намерим два тюфека.
— Пушки?
— Българите им викат пищали, ние — тюфек. Много са скъпи.