Докато една вечер Караразбойников цъфна като национален герой на телевизора. Герой, бе! Открил Именника!… Пъчеше хилавото си гръдно кошче, виреше кривия си нос и раздаваше усмивки на всички географски посоки. Експертизите били приключили и му платили. Даже и на някакво орденче се бе включил.
Ник не можеше да повярва! Е, беше пийнал доста… По-точно половин бутилка гроздова. Гледа го дълго. Той беше — Караразбойников. „Ех, да можех да му видя яката на ризата“ — рече си. Ами да. Ако е кирлива, не ти трябва ДНК-експертиза. Спря телевизора. Пусна го. Пак даваха откривателя на Именника. Никакви халюцинации — Караразбойников беше.
Ник изтрезня. Втурна се към телевизията. Закъсня с около десетина минути. Караразбойников бе излязъл вън от сградата и бе потънал вдън земя. Отказал коктейла, вечерята с мастити политици, спането в тризвезден хотел, исторически разговор със забележителна от километри депутатка. Качил се на някакво такси — това бе последното, до което се добра.
Уплаши се, че го е изпуснал — щом си бе позволил лукса да се покаже пред целия свят, значи краят на историята приближаваше.
Изпи половин блистер аналгин и половин кана кафе. Мамка му, язвата се обади… Но май в главата му попросветна.
Такаа. Кой е приоритетът на Караразбойников? Славата? Ето, той я загърби. Ако искаше нея, щеше да остане на партито и срещите под прожекторите.
Пак стигна до това, което не можеше да обясни — пушките. Да. Там. Там беше истината.
Рискува — занесе един стар пищов-менте от битака на ремонт при запасняка. Той го посрещна с подозрение, отговаряше му с раздразнение. Ала Ник успя да зърне за миг пищалите. Оттам нататък си гризеше ноктите и се молеше на Господ и всички светии да не е сгрешил в преценката си.
Не беше.
Някъде в края на на август се появи — дребен, омачкан и кирлив. Толкова го бе въртял в главата си, толкова го бе сънувал, че бе абсурд да го сбърка. Измъкна се от таксито, мушна се в работилничката и излезе с дълъг вързоп.
Ник подкара с бумтящо сърце подире му.
Беше около два часа следобяд — сънливо и мързеливо време. Улиците в квартала бяха полупусти и затова даде по-голяма дистанция. Спря пред един от най-тузарските хотели, плати и слезе. Мина през магазинчето за цигари и алкохол отсреща по-скоро да се увери, че не го следят и с бърза крачка се насочи към парка зад него.
Ха сега де!
Ник реши да рискува. Пришпори таратайката си, заобиколи и паркира в другия край на сенчестата алея.
Когато Караразбойников се изравни с колата, Ник изскочи от храстите и му стовари жесток удар в стомаха. Хвана го под мишниците и го натика на задната седалка. Хвърли отгоре му пушките и сенника за арматурното табло.
Огледа се и гнусливо изтупа ръцете си. Уф. Никой не бе видял церемонията по посрещането на Валяка на историята. Подкара мирно и кротко. Спря далече в планината. Завлече дребното тяло в дълбоко дере, върза ръцете му зад едно дърво. Седна срещу него и зарови из вещите, които бе намерил из джобовете му.
Караразбойников отвори предпазливо очи, срещна неговите и бързо хлопна клепачи.
Ник извади цигара и запали.
След няколко минути кльощакът не издържа и пак отвори очи.
Ник съсредоточено разглеждаше пушките.
— Какво искаш от мен?
Ник поклати глава:
— Тцъ, тцъ. Голям майстор.
И посочи оръжието.
— Само не мога да разбера: защо трябва да стреля с патрони?
Караразбойников нервно опъна вързаните си ръце.
— Какво искаш?
Ник скочи. Приближи лицето си до неговото и изсъска:
— И питаш?
— А, ти ли си…
Е, това му дойде много! Юмрукът му изсвистя като в най-добрите му състезателни години. Удря, удря… Никога дотогава не беше бил вързан човек…
— Къде е?… Къде?… Мамка ти, убих те!
Спря. Погледна с погнуса окървавените си ръце, ритна купчината кокали, наричащи се Караразбойников и седна на един камък. Извади цигара и с треперещи пръсти я запали. Плю ядно, после опъна силно.
— Дай… на мен — изпъшка Караразбойников.
— Вредна е за здравето — троснато отговори Ник.
Изпусна бавно дима. Наведе се, развърза слабичкия мъж, помогна му да се облегне на дървото. Натика цигарата в ръцете му и тръгна нервно напред-назад.
Караразбойников жадно дръпна от цигарата няколко пъти.
— Седни — рече със слаб глас.
— Абе, ти да не командваш вече?
— Смея ли? — уморено вдигна вежди Караразбойников.
— Май ти пораснаха рога, ама де… — закани се Ник и седна.
— Извинявай…
— Какво? — побесня Ник. — Уби най-добрия ми приятел, отвлече жена ми…