— Тя не ти е жена.
— Абе ти…
— Добре, добре… Само спокойно.
Караразбойников захапа пак цигарата, огънчето стигна до филтъра и той я хвърли настрана.
— Когато тоя слон Муса минал във вашето време, хората му го търсили навсякъде. И понеже вървял след мен, решили, че аз съм го пленил. Нападнали дома ми там и отвлекли Мария. Наредили на слугите да ми предадат, че ще я освободят когато върна шефа им.
— Ще го върнем.
Караразбойников го измери замислен.
— Каза го много уверен. Значи имаш план.
Ник махна с ръка. Гледаше го и мислеше за друго.
— А това…
Караразбойников въздъхна.
— Знам какво искаш да знаеш. Не. Детето не е с нея.
— Къде е?
— Загубено.
— Ще го намериш!
— Не мога.
— Мъртъв си!
— Разбери, то вече не е твое, нито нейно.
— О, Боже!
— Не го викай — стреснато извика Караразбойников и погледна нагоре.
— Ще те изпепели? Ще те навре в кучи гъз, нали?
— По-лошо — промърмори кльощавият. — Ще се разберем ли?
— За какво?
— Ти получаваш Мария, аз — свобода.
— Чакай, чакай… Какво ще сервираш на безгрижното човечество с тая твоя свобода?
— Какво те интересува?
— Боже мой! И питаш! Три години от живота ми минаха ей така. Кажи сега какво си забъркал?
Караразбойников се озъби:
— Плюя на човечеството. Връщам ценни реликви на народа си…
— Глупости!
— Защо не ми вярваш?
— Защото те познавам, грандоман ненормален! Защо са тия пушки? Султана ли ще убиваш?
Ник грабна едната и я трясна в камъка, на който бе седнал преди малко.
— Недей! — ахна Караразбойников.
— А това? — Ник навря в лицето му страница от тефтер, където след двайсет реда числа бе написано „Битката при Варна, 1444 година“. — Знаеш ли какво ми напомня? Бележката в лабораторията! Да, оная! Която ме отведе в Юдея. Помниш ли? А сега, боклук такъв, какво си намислил?
Ник хвана за цевта втората пушка.
— Недей — с равен глас каза Караразбойников. — Готвя го от две години.
— А аз през тия години живях като скот!
— Правя го за България.
— А тя дали го иска?
— Ще й спестя четиристотин години турско робство.
— Айде стига, бе!
— През 1444 година в битката при Варна обединените европейски сили почти побеждават турците. В един момент крал Владислав Ягело се увлича в боя, навлиза сред спахиите. Налита на Муса Кеседжи. И загива. Спечеленото сражение е загубено.
— Този Муса? От психиатрията?
— Същият.
Ето защо Караразбойников се бе навъртал около турчина!
— Е, и? Нали е заобиколен и от други турски войници?
— А ако има наблизо някой с пушка, която се зарежда бързо? И този някой ги застреля?
— Какво ще стане?
— Днешна Северна България и Нишко ще се институират като държава с цар Фружин, синът на Иван Шишман.
— Глупости!
— Това е компютърен анализ.
Ник хвана главата си, обърна лице към небето и едва не прови като вълк.
— Убиеш ли ме, няма да получиш Мария — предпазливо опипа почвата Караразбойников.
— Искам да направим сделка — рязко скочи Ник.
— И аз за това говоря.
— Аз ти давам живота.
— А аз — Мария.
— Малко е. Искам още нещо.
— Пари? — усмихна се Караразбойников разочарован. — Злато?
— Не.
— Стари книги? Ей такива пушки?
— Млъкни — с леден глас каза Ник. — Искам да се прибереш там, откъдето си дошъл и никога повече да не се връщаш в нашия свят.
— Не можеш да искаш това от мен.
— Мога — поклати глава Ник. — Защото имам пистолет и той е насочен в теб.
— Правя го за доброто на България…
— Майната ти! А аз искам да живея своя собствен живот! Такъв, какъвто са го направили прадядо ми и баща ми, а не ти!
Караразбойников се вгледа в очите му и изведнъж раменете му увиснаха. Изпъшка, поклати сломен глава.
— Тъжно. Никой не иска да ме разбере.
— Нищо подобно. Ще те насоча към един — доктор Пачев.
Дребният мъж разтърка уморено очите си.
— Значи, нямам избор?
— Никакав! Къде си отворил тунела?…
11.
Стояха пред входа му — Ник, Муса и Караразбойников.
Бяха минали през психиатрията. Ник обясни на доктор Пачев ситуацията. Той извади тържествено от чекмеджето си купчина листа и рече:
— Е, господин Муса Кеседжиев, имам честта да ви съобщя, че лечението ви приключи.
Бекиров преведе.
Страшният мъж гледаше с невярващи очи. Ник обясни накратко какво е станало.
— Ще си получиш гяурката, приятелю — поклони му се той.
И ето, още крачка и…
Бяха в последната зала на Пещерата. В краката им клокочеше буйна подземна река и белите гриви на талазите й влизаха с гръм в тясна фуния.
— Това ли е входа? За 1444 година? — със свито сърце попита Ник.
— Това.
— Влизам вътре и излизам там?
— Да — мрачно кимна Караразбойников.
Муса го стискаше за яката и гледаше в устата ту единия, ту другия. Попита нещо Ник, махна с ръка ядно, че не го разбират и посочи дупката, където изчезваше водата.
— Да — кимна Ник унесен. — Там.
Муса прегърна Караразбойников и скочи. Мярнаха се — голямо черно кълбо сред бялата пяна… И изчезнаха… Гърлото ги глътна.
Ник постоя. Обърна се назад — тъмнина и студ. Отпред в конуса на фенера белееше водата. Някъде зад нея се простираше огромно зелено поле, пухкави облачета плуваха по синьо небе. Още по-нататък белееше сарай, а от малко прозорче на най-високия му кат гледаше жена. Мария…
Олюля се.
И полетя надолу…