— Това ли е входа? За 1444 година? — със свито сърце попита Ник.
— Това.
— Влизам вътре и излизам там?
— Да — мрачно кимна Караразбойников.
Муса го стискаше за яката и гледаше в устата ту единия, ту другия. Попита нещо Ник, махна с ръка ядно, че не го разбират и посочи дупката, където изчезваше водата.
— Да — кимна Ник унесен. — Там.
Муса прегърна Караразбойников и скочи. Мярнаха се — голямо черно кълбо сред бялата пяна… И изчезнаха… Гърлото ги глътна.
Ник постоя. Обърна се назад — тъмнина и студ. Отпред в конуса на фенера белееше водата. Някъде зад нея се простираше огромно зелено поле, пухкави облачета плуваха по синьо небе. Още по-нататък белееше сарай, а от малко прозорче на най-високия му кат гледаше жена. Мария…
Олюля се.
И полетя надолу…