На вратата се почука и той бързо възкликна.
— Май просто не можем да свършим този робер! — оплака се той. Вратата се отвори. — На тебе пък какво ти е? — Това беше отправено към непознатия, който влезе.
Новодошлият напразно се помъчи да раздвижи скованите си от лед челюсти. Явно беше, че е бил на път дълги часове и дни. Кожата над скулите беше почерняла от многократно измръзване. От носа до брадичката му имаше плътна маса лед, пробита от дупка, през която дишаше. През нея той също така беше плюл тютюнев сок, който при изцеждането си бе замръзнал в ледена висулка с кехлибарен цвят, щръкнала като вандайкова брадичка.
Той безмълвно поклати глава, ухили се с очи и се промъкна до печката, за да размрази устата си и да може да говори. Помагаше на топенето с пръсти, чупеше парчета лед, които тракаха и пращяха върху печката.
— На мен нищо ми няма — обяви той накрая. — Но ако тука при вас има доктор, той много трябва. Горе по река Малка Пеко има един човек, който изкара схватка с пантера. Как го е издрала не е за разправяне.
— Колко далеч? — попита доктор Линди,
— Има-няма сто мили.
— Преди колко време?
— Пътувам от три дни.
— Зле ли беше?
— Рамото е изкълчено. Няколко ребра сигурно са счупени. Дясната ръка е счупена. Издран е до кокалите почти навсякъде, освен по лицето. Ние го зашихме временно на едно-две места, където беше най-лошо и завързахме артериите с канап.
— Това е решило въпроса — подигра го Линди. — Къде го шихте?
— Стомаха.
— Той вече е свършил.
— А, не, за нищо на света. Преди да го шием, изчистихме с лекарство против дървеници. Само временно, разбира се. Имахме само ленени конци, но промихме и тях.
— Бройте го за умрял — беше преценката на доктор Линди. Той гневно опипваше картите си.
— А, не. Този човек няма да умре. Той знае, че съм дошъл за доктор и ще изкара, докато ти пристигнеш. Няма да се остави да умре. Познавам го.
— Научно християнство и гангрена, а? — присмя се докторът. — Във всеки случай аз не практикувам. И не мога да се видя как пътувам сто мили при четиридесет и пет градуса под нулата заради един мъртвец.
— Аз пък мога да те видя, и то за човек, който съвсем не е умрял.
Линди поклати глава.
— Съжалявам, че си се разкарвал за нищо. Най-добре остани да нощуваш.
— А, не. Тръгваме след десет минути.
— Защо си толкова самонадеян? — сопна се Линди. Сега Том Доу произнесе най-хубавата реч в живота си.
— Защото той ще живее, докато ти дойдеш, даже ако се колебаеш цяла седмица. Освен това жена му е с него и тя не рони сълзи или такива работи, а му помага да оживее до твоето идване. Те двамата много се имат, а и нейната воля е като неговата. Ако той нещо се огъне, тя ще сложи безсмъртната си душа в неговата и ще го запази жив. Ама той не се огъва, можеш да си сигурен. Аз съм сигурен. Залагам три срещу една унции злато, че той ще е жив, когато ти пристигнеш. Имам кучета долу до брега. Трябва да се приготвиш за път за десет минути и ние ще пристигнем за по-малко от три дни, защото пъртината е вече преправена. Сега отивам долу при кучетата и ще те чакам след десет минути.
Том Доу смъкна наушниците, навлече ръкавиците и излезе.
— По дяволите! — изкрещя Линди и погледна кръвнишки затворената врата.
През тази нощ, дълго след смрачаване, с двадесет и пет мили зад гърба, Линди и Том Доу стъкмиха лагер за нощуване. Той беше прост, но задоволителен — запален на снега огън, край него кожите за спане, прострени в едно легло
за двамата върху подставка от смърчови клони. Зад леглото беше опънато продълговато платно, за да отразява топлината. Доу нахрани кучетата и наряза лед и дърва за огъня. Измръзналите бузи на Линди пареха, но той клекна да сготви. Ядоха много, изпушиха по една лула и побъбриха, докато сушеха на огъня мокасините си, после заспаха дълбокия сън, който идва от умора и здраве.
Утрото завари безпрецедентното застудяване поотминало. Линди прецени, че температурата е около двадесет и шест градуса под нулата и продължаваше да се повишава. Доу бе загрижен. През този ден трябваше да стигнат до каньона, обясни той, и ако настъпи пролетното размразяване, там ще потече открита вода. Стените на каньона бяха високи от стотици до хиляди стъпки. По тях можеха да се изкачат, но много ще се забавят.
Вечерта, настанени добре на лагер в мрачната и неприветлива клисура, пушейки лулите си, те се оплакаха от горещина. Единодушни бяха, че термометърът сигурно показваше около седемнадесет градуса под нулата — за пръв път от шест месеца.
— Никой не е чувал пантера да дойде толкова далеч на север — разказваше Доу. — Челика я нарече пума. Но аз съм убил много от тях долу в окръга Кари, в Орегон, аз съм оттам. У нас ги наричаме пантери. Във всеки случай по-голяма котка не съм виждал. Чудовищна котка, няма грешка. Как ли се е улисала в лов, та да стигне до тези затънтени места? Това е въпросът.