неш, за мене нищо няма да остане» — отговори му Хари. «Тогава ти отпадаш, а аз печеля», казва Челика, смее се и тръгва… Втори път такова нещо не искам да видя. Тази котка се сви назад и надолу, остави си място за скок. А на Челика пръчицата — няма и половин педя. Котката го докопа. Не можеше да видиш къде е той, къде е тя. Няма как и да стреляш. Хари, най-после, заби ножа в шията на пантерата.
— Ако знаех как е станало всичко, нямаше да дойда — каза Линди.
Доу кимна, съгласи се.
— И тя така ми каза. Каза ми нито дума да не разправям как е станало всичко.
— Той луд ли е? — попита Линди в гнева си.
— Те всички са луди. Той и брат му все се закачат един друг да вършат щури работи. Виждал съм ги да преплуват бързея. Миналата есен беше, а там лоша вода, киша, лед. На бас се бяха хванали. Не се е случвало те да се изплашат от нещо. И жена му не е по-стока от него. Тя също няма страх. Всичко прави, стига Челика да й разреши. Но към нея той е много внимателен, държи се така, сякаш тя е царица. За нея в лагера няма работа или такива неща. Затова са ни наели мен и един друг човек и добре ни плащат. И много се имат двамата — като не знам какво. «Тук май ще има добър лов» — вика Челика, като дойдохме на това място миналата есен. «Тук да направим лагера» — вика Хари. А аз все си мислех, че те търсят злато. Злато! Едно корито пясък не са промили цяла зима.
Гневът на Линди нарасна.
— Нямам търпение да се занимавам с глупаци. Готов съм и назад да си тръгна.
— А, не, няма да си тръгнеш — каза му Доу уверено. — За обратния път храната няма да стигне, а в лагера ще пристигнем утре. Само да превалим последния хребет и ще се спуснем към бараката. А и друга причина има. Много далеч си дошъл, а аз, разбира се, няма да ти позволя да се върнеш.
Колкото и изтощен да беше Линди, искрите в черните му очи предупредиха Доу, че е прекалил. Ръката му се вдигна в примирителен жест.
— Сбърках, докторе. Все едно, че нищо не съм казал. Откак загубих кучетата нещо- не ме бива.
Не след един, а след три дни двамата мъже, след като на върха попаднаха в пролетна снежна буря, клатушкайки се, се добраха до хижата, издигната в плодородната низина край тътнещата река Малка Пеко. Влизайки от ярката слънчева светлина в тъмната хижа, Линди почти не разгледа хората вътре. Едва забеляза двама мъже и една жена. Те не го интересуваха. Отиде право до нара, на който беше раненият. Лежеше на гръб със затворени очи. Линди забеляза тънките дъги на веждите и къдравата коприна на кестенявата коса. Слабо и изнурено, лицето му изглеждаше дребно за мускулестата шия, но все пак изящните черти, макар и излинели, говореха за твърд характер. .
— Какво сте слагали на раните? — попита той жената.
— Живачен хлорид, нормален разтвор — бе отговорът.
Той я погледна бързо, хвърли още по-бърз поглед върху лицето на ранения и се изправи. Тя пое въздух рязко, после пак така рязко, с усилие на волята, спря дъха си; Линди се обърна към мъжете.
— Махайте се! Нацепете дърва или свършете нещо друго. Махайте се!
Единият се заколеба.
— Случаят е сериозен — продължи Линди. — Искам да
говоря с жена му.
— Аз съм му брат — каза другият.
Жената го погледна, в очите й имаше молба. Той кимна с глава неохотно и се насочи към вратата.
— И аз ли? — попита Доу от пейката, на която се беше тръшнал.
— И ти.
Докато хижата се опразваше, Линди запълни времето, като прегледа отгоре-отгоре пациента.
— Значи така! — каза той. — Значи това е твоят Рекс Странг.
Тя сведе очи към мъжа на нара, като че за да се увери кой е той, после мълчаливо върна погледа на Линди.
— Защо не кажеш нещо? Тя сви рамене.
— Какъв смисъл има? Ти знаеш, че е Рекс Странг.