— Ще го убиете — оплака се брат му. — Оставете го на мира! За бога, оставете го на мира! По-добре жив инвалид, отколкото цял мъртвец.
Линди пламна в гняв.
— Вън оттук! Вън от тази хижа и да не се връщате, докато не сте готов да кажете, че без мен той няма да живее! Помагайте, за бога, човече, помагайте ми с цялата си душа Животът на брат ви виси на косъм. Разбирате ли? Даже една мисъл може да скъса косъма. Сега вън оттук и да се върнете мил и кротък, убеден до крайна степен, че той ще живее и ще бъде това, което е бил, когато вие двамата сте правили заедно глупащини. Вън оттук, казвам ви!
Братът, със стиснати юмруци и закана в очите, погледна Мадж за съвет.
— Излез, излез, моля ти се! — каза тя. — Той е прав. Знам, че е прав.
Друг път, когато състоянието на Странг изглеждаше по-обещаващо, братът каза:
— Докторе, вие сте чудо. А аз досега не съм се сетил да питам за името ви.
— Не е ваша работа. Не ме безпокойте. Вън оттук! Разкъсаната дясна ръка престана да оздравява, отново се откри ужасяваща рана.
— Гангрена — каза Линди.
— Край на всичко — изпъшка братът.
— Млък! — озъби се Линди. — Вън оттук! Вземете със
себе си Доу! Вземете и Бил! Намерете зайци — живи, здрави зайци. Хванете ги с капани! Сложете капани навсякъде!
— Колко трябват? — попита братът.
— Четиридесет, четири хиляди, четиридесет милиона — всички, които можете да хванете. Вие ще ми помогнете, госпожо Странг. Ще се поровя в тази ръка, за да видя какви са повредите. Вие излизайте! Вървете за зайци!
И той започна да човърка ръката — бързо, безпогрешно. Изтръгна прогнилата кост, установи размера на разлагането.
— Това никога нямаше да се случи — каза той на Мадж, — ако жизнеността му не беше нужна за толкова много други неща. Даже неговата жизненост не стига за всичко. Виждах какво става, но трябваше да почакам и да рискувам. Това парче трябва да се махне. Може да се мине и без него, но кост от заек ще го направи каквото е било.
Той дълго се занимава със стотиците донесени зайци — сортира, хвърля, избира, изпробва, отново избира и изпробва, докато накрая се спря на един. Използува последния останал хлороформ и осъществи присаждането на кост — жива кост към жива кост, жив човек и жив заек неподвижни и неразривно превързани и завързани един за друг, докато жизнените им процеси в единен ход не създадоха отново една безукорна ръка.
През целия този мъчителен период, особено докато здравето на Странг отиваше към подобрение, се случваше Линди и Мадж да разменят по няколко думи. Благ той не беше, нито тя непокорна.
— Досадно е — казваше той, — но законът си е закон и ще трябва да се разведеш, преди да можем да се оженим отново. Какво ще кажеш? Ще отидем ли на Женевското езеро?
— Както искаш — отговаряше тя.
И пак той, друг път:
— И какво, дявол да го вземе, все пак намери в него? Знам, има пари. Но ти и аз успявахме да се оправяме при това с някакъв комфорт. Тогава моята практика ми докарваше около четиридесет хиляди годишно — аз прегледах сметките след това. Дворци и парни яхти бяха комай единствените неща, които не можеше да си позволиш.
— Може би ти даде обяснението — отговори тя; — Може би се интересуваше прекалено много от своята практика. Може би забравяше за мен.
— Хм! — присмя се той. — А твоят Рекс Странг не се ли интересува прекалено много от пантери и къси пръчки?
Той непрекъснато я караше да обясни своето заслепение, както го наричаше, от другия мъж.
Няма обяснение — отговаряше тя. Накрая тя веднъж какво да му каже. — Никой не може да обясни любовта, аз най-малко от всички. Знаех само любовта — този свят е неопровержим факт, нищо повече. Веднъж във Форт Ванкувър един магнат от Компанията на Хъдзъновия залив нахокал местния свещеник от англиканската църква. Духовникът се бил оплакал с писмо до Англия, че хората на компанията, от главните до нисшите, били пристрастни към индианките. „Защо не обясни смекчаващите вината обстоятелства?“ попитал магнатът. Духовникът отговорил: „Опашката на кравата расте надолу. Аз не се опитвам да обясня защо опашката на кравата расте надолу. Само посочвам факта.“
— Дяволски умна жена! — възкликна Линди, в очите му пламна раздразнение.
— Какво те доведе в Клондайк? — попита тя веднъж.