3.
Във вика се усеща нотка на възбудена изненада. Под своя чаршафен покрив, професор Лайлуърт се надига с повишено внимание и подушва подобно на лениво старо куче пазач, което преценява дали да залае.
Археолозите рядко крещят, когато открият нещо. Ние постоянно намираме нещо. Всеки вик остъргва малка частица от нашето достойнство. Повечето фрагменти от монети и тежести за стан, които откриваме, накрая свършват в една светлокафява кутия в тъмно хранилище, подобаващо консервирани, каталогизирани и подготвени за бъдещето. Щастливец е онзи, който поне веднъж в кариерата си открие нещо, което би могло да се изложи във витрина. Повечето археолози биха признали, ако задълбаят достатъчно надълбоко в себе си, че последното наистина велико археологическо откритие в Норвегия е направено в Осеберг10 през 1904 г.
Ирене беше тази, която бе извикала. Аспирантка в катедрата по класическа археология. Талантливо и затворено в себе си момиче. Не би било трудно да се влюбя в нея.
Ирене е в групата, ръководена от Моше. Вчера сутринта тя откри останките на основи на постройка. Един октагон, осмоъгълник.
Гледката ме изпълва с неясен, гъделичкащ спомен, който не достига до повърхността. Никога не съм виждал професор Лайлуърт толкова възбуден. По няколко пъти на час отиваше и надничаше долу в нейната шахта.
Сега Ирене се е изправила на крака и се е покатерила на ръба на шахтата. Маха въодушевено на професора.
Доста от нас, останалите, вече тичаме към нея.
Професорът надува свирката си:
— Пфффррррииит!
Магическа свирка. Всички застиват с рязко движение, като на стар 8-милиметров филм, заседнал в прожекционния апарат.
И остават така, покорно замръзнали.
Върху мен магическата свирка няма ефект. Подтичвайки, приближавам шахтата на Ирене. Професорът идва от срещуположния ъгъл. Опитва се да ме спре с поглед. И със свирката: „Пффррриит!“. Но не успява. И аз стигам първи на мястото.
Ковчеже е.
Продълговато ковчеже.
Тридесет-четиридесет сантиметра дълго. Най-външният слой на червено-кафявото дърво е загнил.
Професорът се спира толкова близо до ръба, че за миг се надявам, че ще се стовари напред със сивия си костюм. Най-голямото унижение. Но нямам този късмет.
Задъхал се е от краткото бягане. Усмихва се. Устата му е отворена. Очите — облещени. Изглежда, че е на път сякаш да получи оргазъм.
Проследявам погледа му. Надолу към ковчежето.
С едно-единствено дълго движение професорът кляка, подпира се на лявата си ръка и скача в шахтата.
През събралите се преминава мърморене.
С връхчетата на пръстите — тези меки връхчета, създадени да балансират хапки от предястия, да държат чаши за шампанско и цигари, и да милват копринено меките гърди на свенливи госпожици от Кенсингтън11 — той започва да почиства пръстта около ковчежето.
В книгата си Methods of Modem Archaelogy12 професор Лайлуърт пише, че детайлното вписване на всяка находка е ключът към правилното тълкуване и разбиране. „Търпението и задълбочеността са най-важните добродетели за един археолог“, твърди той във Virtues of Archaelogy, специализираната библия на всички студенти по археология. Трябва да разбира, че прибързва. Нашата работа не е спешна. Когато нещо е лежало в земята стотици или хиляди години, можем да си позволим няколко допълнителни часа, за да бъдем точни и внимателни. Би трябвало да скицираме ковчежето в перспектива, както хоризонтално, така и в профил. Да го снимаме. Трябва да бъдат измерени дължината, дълбочината и ширината на находката. Едва след като са регистрирани всички възможни детайли, можем внимателно да го извадим с шпакла и лъжичка. Да почистим мръсотията и пясъка. Да консервираме дървото. В случай, че сме се натъкнали на предмет от метал, то той следва да се обработи със сески-карбонат. Професорът знае всичко това.
И въпреки това не му пука.
Скачам долу при него. Останалите са ни зяпнали сякаш професорът току-що е оповестил, че смята да се зарови в земята.
С голи ръце.
Преди да е станало време за вечеря.
Прочиствам гърло тържествено, пресилено ясно, и му казвам, че много избързва. Той все едно не ме чува. Издигнал е параван между себе си и останалия свят. Дори когато гласът ми прозвучава повелително и от името на норвежките власти за управление на културното наследство му нареждам да спре, той продължава своето френетично ровене. За него със същия ефект аз можех да представлявам Магьосникът от Оз.
10
През 1904 г. във ферма Шлаген, Вестфол е открита погребална могила, съдържаща добре запазен викингски кораб, два женски скелета, единият — на жена от виден род, животински скелети, лични принадлежности и др. предмети. Смята се, че корабът е бил построен ок. 815–820 г. сл.Хр. и е функционирал като плавателен съд в продължение на доста години, преди да бъде използван за погребален кораб. — Б.пр.
11
Кенсингтън е квартал на Лондон. Намира се на юг и запад от Хайд Парк и е считан за един от луксозните квартали заедно с непосредствените си съседи Челси (на юг), Найтсбридж (на изток) и Нотинг Хил (на север). — Б.пр.