Завой. Мост над буйно разпенена река, която се мята между огромни, заоблени камъни, ръмжи. Перилата на моста са от желязо, пътеката между тях е от тежки, дъбови траверси. Шосето продължава през пролома, а оттатък моста започва тесен чакълест път. На отвъдната страна на моста стои и се усмихва Елизабет.
В душата му се боричкат две чувства: безумна радост, че го чака, и отчайващо съжаление, че изобщо се е появила в неговия свят.
Тя изтичва насреща му и те се прегръщат насред моста.
Без да отлепва устните си от неговите, тя разгръща бялото си кожухче, разтваря встрани реверите на палтото му, за да се усетят по-близо и по-плътно един до друг.
Колко трае това? И реката не може да каже, защото тя дохожда и тутакси отминава, нито вятърът, защото той начаса забравя каквото е видял и никога не се завръща назад. И те самите не биха могли да кажат, защото времето за тях е престанало да тече.
Спортна кола ги очаква в изхода на завоя. Тя е синя като очите й или като небето над Севера, когато е чисто. Той сяда до нея, раменете им се опират и те отново търсят устните си, сякаш са един Ромео и една Жулиета, макар годините им отдавна да са минали и преминали през цветната градина на юношеството. Небесното блаженство на първата целувка е останало толкова далече в спомените им, че те дори не си спомнят за него.
Те потеглят по този път, притиснат от скали, покрити с мъх, от канари, украсени с борове, с храсталаци, които са започнали вече да се спарушват и да жълтеят. Елизабет казва да не се безпокои, те няма да изкачват Ида, нейната „къщурка“ е само след десетина завоя, почти до Роксана, която извира от самото сърце на планината, сред непристъпни и много диви места. И Хораций, мълчалив и заслушан, удивен, сякаш се потапя в тайнствеността на някаква чуждоземна приказка, с видения, които са му чужди и непознати. Утешава го единствено мисълта, че ще бъдат сами с Елизабет, че времето ще е тяхно, че няма да бъдат плячка на репортьори и прицел на фотографи. В душата му свирят дванайсет гвардейски музики, възседнал бял кон, той прекосява площада пред парламента и хиляди войници, облечени в червени униформи, викат ура, ура. И все пак една загадка се е промъкнала в съзнанието му — Елизабет е отворила пътя му към Жобер, а той не е подписал дори една национализация и социалната бариера продължава да ги дели…
— Влизаме в последния, десетия завой! — окуражава го Елизабет.
Тесният чакълест път навлиза в широка поляна. В дъното на поляната е „къщурката“ на Елизабет. Една кръгла кула, висока колкото триетажна сграда, с бойници, с амбразури… Тя взима очите на Хораций. Видение, възкръснало из мъглявините на рицарските времена. До кулата — непосредствено залепена за нея — малка, жизнерадостна постройка, стил Людовик XIV, Ришельо, мускетарите… Има и малко архитектурен дисонанс — входната врата и балконът над нея — къдрави извивки, амурчета с обтегнати лъкове — лъжерококо от края на XVIII. Той е толкова щастлив, както може човек да се чувствува насън, когато лети на хвърчащо килимче или пътешествува из райска градина, където дърветата раждат кифлички и топли кренвирши и от стволовете им тече ароматно мляко, подсладено с швейцарски шоколад. Щастлив е, защото още когато получи писмото на Елизабет, той си представи, че ще прекарат следобеда в усамотение, далеч от суетите на града и политическите битки, че най-после ще имат възможност да се опознаят и духовно един друг. И че свидетел на щастието им ще бъде само природата, а тя още от началото на вековете е покровителствувала любовта.
И всичките тия представи, свързани с една надежда, която изглеждаше много реална и лесно осъществима, рухна изведнъж, като куличка, построена от кибритени клечки. И той мигновено разбра, че представите му са били илюзорни и че надеждата му е била по детински наивна. В лявата страна на поляната видя паркирани една, две, три, четири модерни лимузини. Жълта, червена и две сини. Елизабет беше поканила и други гости освен него и надеждата му, че ще бъдат сами, рухна, сгромоляса се изведнъж, съвсем като куличка, направена от кибритени клечки. И като всички фантазьори, когато се сблъскат с действителността — почувствува се измамен и ощетен.
— Пристигнахме! — казва весело Елизабет. Тя не знае с какви илюзии е пристигнал Хораций и какво е лелеял в душата си. Тя скача пъргаво от мястото си и заобикаля машината, за да му отвори.
— Чест имам, господине! — прави тя превзет реверанс и мило му се усмихва. — Покорна ваша слугиня!
Тя никому досега не е правила подобен реверанс и никому не е казвала подобни думи, дъщерята на Жозеф Берклей! Но Хораций е зашеметен от сгромолясването на своите илюзии, изгубил е чувство за реалност, в дъното на душата му бушува гняв.