— Елизабет — казва той и напразно се мъчи да скрие дълбокото си разочарование, — значи ние не сме сами?
— Погрижила съм се да не скучаеш, драги мой! — казва тя и ако Хораций беше на себе си, той щеше безпогрешно да долови, че в гласа й не звучи нито капчица притворство. Тя говореше искрено и искрено вярваше, че беше се погрижила добре. — Обзалагам се, че малката ми компания ще ти хареса! — каза тя. — Подай ми ръка!
Той мълчаливо й подава ръка и тя го улавя по мъжки, покровителствено, повежда го към входа „лъжерококо“ и скришом, уж случайно, притиска лакътя му към гръдта си. Но Хораций е наскърбен, чувствува се измамен, прави се, че не усеща нищо и от нищо не се вълнува.
Салонът е разположен в кулата с амбразурите. От гредореда на тавана виси старинна лампа, гори голям огън в камината, миндерите са покрити с мечи кожи, а по стените, облицовани с яки дъбови дъски, са накачени гоблени.
Малката компания посреща, общо взето, малко стреснато Хораций, но чувството на остро любопитство надделява над всякакви съображения. Най-възрастният от мъжете, с олисялата глава, с уморени и мъдри очи е директорът на Националния археологически музей, Хораций го познава, посещавал е на няколко пъти Атинския клуб. Съпругата му, с къдрава бяла якичка, по скромна рокля от копринен сатен, е на попреминала възраст, но по лицето й са запазени следи от прежна благородна хубост. Почти на техните години е първият инспектор на музея, но той е дебелак, с провиснали червени бузи и разперени посивели мустаци, а жена му е дребничка, с остро носле и костелива брадичка. Тя е в бяла рокля с кадифено лилаво ментанче, което стои като на закачалка върху слабите й рамене. Излинелите й зеленикави очи гледат напрегнато и недоверчиво. Хораций научава от Елизабет, че дамата е бивша преподавателка по средновековна история в Държавния университет. Другите двама от гостите са млади мъже, небрежно елегантни, притворно любезни. Елизабет ги представя като инспектори при Националния музей по съвременно изкуство. На Хораций му се струва, че ги е виждал някъде и навярно това е било при откриването на Есенния салон.
— Да не те учудва — обръща се фамилиарно Елизабет към Хораций, — че моите гости са изтъкнати хора на изкуството, артисти. Поканих ги да видят скромната ми сбирка от национални накити и те благоволиха да се отзоват на молбата ми. Това е голяма чест!
Фамилиарният й тон, граничещ с интимност, трябваше веднага да отвее лошото настроение от душата на Хораций, но той е толкова потиснат от катастрофата, сполетяла илюзиите му, че не е в състояние да преценява трезво нещата; не може да се раздели от своите „идеи-фикс“ и това го ожесточава и го подхлъзва да прави фалшиви стъпки.
— О, наистина, Елизабет, твоите гости са знаменити хора на изкуството, затова аз се чудя какво правя тук и защо съм тук. Аз съм един излишен лаик!
— Е, не скромничете, господине! — укорява го с добродушна усмивка директорът на Националния музей. — Освен че сте нашумял политик, вие сте известен учен, а в културната история на Силвеция изкуството и науката винаги са вървели ръка за ръка.
Хораций се покланя с превзета вежливост на директора и продължава:
— Освен това към колекционирането на накити аз не изпитвам ни пиетет, ни елементарно любопитство.
— Господине! — поглежда го строго бившата преподавателка по средновековна история. Лилавото ментанче трепва на раменете й. — В накитите на жените, господине, се оглеждат най-съкровени черти на националната ни психология. Аз не одобрявам вашето равнодушие към накитите, господине!
— Мила, госпожо! — Хораций и на нея се покланя. — Ако ви кажа, че по съвременните накити на милионерките следва да се съди за психологията на жените от народа, вие непременно трябва да ми пишете двойка и да ме оставите на проверочен изпит!
Младите инспектори деликатно се смеят в шепите си, по лицето на Елизабет преминава сянка, сините й очи стават синьо-сиви.
Настъпилото неловко мълчание нарушава съпругата на директора. Тя казва с надежда в гласа си:
— Вашата почтена майка, господине, не е ли имала някакво герданче, обеци не е ли носила?
— Моята покойна майка имаше и герданче, и обеци, госпожо — покланя се за трети път Хораций. — Но те бяха вносни. Мисля, скъпа госпожо, че и вашият гердан е вносна работа. Жените от средна ръка носят изобщо вносни украшения. Оригинални накити от благородни камъни, както и старинни накити са достъпни само за дами от по-горното съсловие, каквато е уважаемата госпожица Елизабет!