— Скъпи приятелю! — засмива се Елизабет и от очите й веят студени, северни ветрове. — Ти винаги смесваш изкуството с политиката. На митингите това прави впечатление, но сред интелигентни хора не върви. Но вината е моя, аз забравих да те предупредя за нещо много съществено. А именно да оставиш политика Йожен на спирка Богард, а тук да доведеш Хораций, доктора по естествените науки. Към политика Йожен не проявявам никакъв интерес.
— Браво, мила! — възкликва бившата преподавателка. — Добре го каза! Политиката, разбира се, няма нищо общо с изкуството. Какво общо може да има зеленият кон на Гоген със стачката на люневилските миньори! Ти си абсолютно права — политика и изкуство, това са несъвместими неща!
Всички се усмихват, а Хораций отива до камината, да разглежда бронзовите инкрустации. Той си дава вид, че забележката на Елизабет не го е засегнала, че тя изобщо не съдържа нищо, което може да го впечатли. Приказки като халосни патрони и нищо повече.
Влизат две млади прислужнички с къдрави престилки, предлагат уиски със сода и лед, коктейл от портокалов сок с ром, коняк, джин. Елизабет разговаря мило и оживено с гостите, отпива по малко от чашата си и все не й остава време да достигне до Хораций. А Хораций дърпа отчаяно от лулата си, която неумело е натъпкал и затова слабо гори. Той не взима участие в общите разговори, а продължава да разглежда с неотслабващ интерес бронзовата решетка на камината.
Елизабет казва високо:
— Предлагам, дами и господа, да хвърлим един поглед на Роксана, докато не се е смрачило съвсем. Гледката е удивителна. А после ще разгледаме колекцията. Съгласни ли сте?
Компанията не само че е съгласна, но приема предложението с възторг. Хораций мълчи, на него му е все едно.
Начело на малката колона са Елизабет и директорът. Посивелият шеф на Националния археологически музей води благовъзпитано Елизабет под ръка. В опашката върви Хораций, той е успял най-после да се справи с лулата си и сега тя дими като истинска лула на моряк.
Небето се е свлякло още по-ниско над поляната, лъха на планина, на гора, на дъжд, който скоро ще плисне.
Ето я и Роксана, още необуздана и дива, двадесетина разкрача широка, блъска яростно камънаците в коритото си, хвърля пръски на възбог. Над нея е извил кокетно снага мост от брезови клони; сякаш е взет от картината на стар живописец, романтик и пренесен на това място, за да не стърчи средновековната Елизабетина кула толкова самотно.
Компанията изкачва моста. В центъра на дъгата му стоят Елизабет и директорът на музея. Громолене, пяна, пръски, съчетание на дива красота и сила, това предизвиква всеобщо възхищение и малко страхопочитание, не дай си боже този мост-играчка да не издържи.
И изведнъж Елизабет се провиква:
— Чантичката ми!… Господа, чантичката ми падна във водата! Изпуснах чантичката си във водата!
Директорът леко се навежда над крехките перила на моста, двамата инспектори, които са на левия му край, почти на брега, неспокойно се размърдват, единият от тях сочи с пръст:
— Да, наистина… Ето я!
Но и той, и колегата му от музея не правят нищо, никак не е лесно да се нагази в тази луда вода.
— Боже мой, чантичката ми е спомен от Непал! — казва жаловито Елизабет.
— Голяма работа, че е от Непал! — казва сърдито и като че ли на себе си Хораций.
Той изтичва няколко крачки надолу по брега, после се изсилва и скача върху една заоблена скала, която реката леко залива. Разперва ръце и залита ту насам, ту нататък, водата кипи и пръски го обливат. Но се взира напред и забелязва, че чантичката се задава насреща му, червена, като разлято петно кръв, скоклива, сякаш е перце. За да я пресрещне, трябва да нагази в дълбокото, между две скали, и той не се колебае, отправя се нататък, хлътва до пояс, балансира срещу напора, за да не бъде отнесен. И когато чантичката се стрелва на лакът-два от него, той се извива и споменът от Непал е спасен.
— Браво! — вика от моста директорът на музея. — Отлично, приятелю, отлично!
На връщане Хораций отново се покачва върху оная скала, която реката леко облива, но сега няма как да се изсили и скачайки, цамбурва два разкрача от нея. Тук не е дълбоко и водата не влече, той се изправя и малко сконфузен излиза на брега.
Двете прислужнички го настаняват в кухнята да се суши, като наблъскват с дърва огромната желязна печка. Донасят му чаша ром и казват, че госпожица Елизабет го моли да изпие това наведнъж. Но той има вече горчив опит от подобен начин на пиене, отпива само една глътка и благодари. Девойките деликатно се оттеглят.
Хораций се върти около печката, за да се изпари от дрехите му каквото може. Сръбва още веднъж от рома и чувствува, че му се доспива. Бърка за лулата си, но тютюнът здравата се е намокрил и не го бива за нищо. Тогава отива до прозореца, отваря крилата му и леко се прехвърля навън. Бърза да излезе от светлините, които струят от готическите прозорци на салона. Като потъва в тъмнината, той поема дълбоко въздух, оглежда се и излиза на пътя за спирка Богард.