— Извинявайте, господине! — казва надвесен над него един червендалест здравеняк, с каскет и в шаячна полушубка. — Аз съм от замъка. Моята господарка госпожица Берклей ви изпраща това! — и той му показва една чанта от еленова кожа, с каишка, за да може да се носи през рамо. Великолепна чанта за път.
— За какво ми е? — казва Хораций, като размърдва рамене и се мръщи. Мускулите му са се вцепенили и го болят.
Здравенякът отваря чантата и показва: два термуса, среден размер, с блестящи капачки — единият съдържа мляко с кафе, другият — ром. Зад преградката има дебело тефтерче за записки, подвързано в червена кожена подвързия и металически молив, навярно от сребро. Очите на Хораций сякаш протягат ръце към чантата, той има неотразима слабост към такива неща.
Одеве, като обсъждаше критически поведението на Елизабет и изпитваше склонност към всеопрощаване, той беше забравил язвителните й думи, съпроводени от леденото дихание на древните тундри: „Към политика Йожен аз не проявявам никакъв интерес!“ А нали човекът Хораций се проявяваше чрез политика Йожен? Ако откъснеш чашката от лалето, какво струва зеленото му стъбло? Нали политикът щеше да срине социалната преграда, която ги делеше един от друг? На коя Елизабет трябваше да вярва, на онази ли от гръцката таверна в Люневил, или на колекционерката на накити от Берклеевския замък при Роксана?
— Слушай, приятелю! — каза Хораций на здравеняка с шаячната полушубка. — Вземи си тази чанта и я върни обратно на твоята господарка, госпожица Елизабет. Кажи й, че аз ще стигна до Тива и без горещо мляко с кафе. А що се отнася до рома… Към експресния влак има вагон-ресторант, аз там ще изпия чашка ром за нейно здраве!… Тъй й кажи!
Откъм скритата в тъмницата далечина пресипнало прозвучава сирената на експресния влак.
Хораций легна болен в несгодно политическо време — до изборите оставаха по-малко от две седмици, предстоеше да се вършат десетки неща и в партията, и в бюрократичната държавна машина. До два дена трябваше да се регистрират кандидатите, а всеки кандидат беше длъжен да представи куп удостоверения — че не е осъждан през последните десет години, че има най-малко седмокласно образование, че не е обявяван в несъстоятелност, че не му е съставян акт за пиянство. Това последно изискване облагодетелствуваше богатите — те си пиеха на воля, често пъти до над козирката, после сервитьорите ги домъкваха до колите, а оттам ги поемаха техните шофьори.
Като се завърна от Богард, предчувствувайки, че няма да му се размине простудата, Хораций се обади още същата нощ на Робер Смит. След един час Робер пристигна с лекар и докато той се занимаваше с Хораций, седна край бюрото му и без да иска, прочете бележката на Елизабет, тя лежеше разтворена на централно място. После, като донесе лекарствата и изчака Хораций да вземе каквото му беше предписано, той седна в крайчеца на леглото му и загрижено поклати глава.
— Шефе — рече той, — знаеш ли как народът е кръстил тоя замък, където днеска ти си бил на гости?
— Откъде научи, че съм бил в тоя замък на гости?
— Прочетох, без да искам, онази бележка, дето си забравил на масата. Докато докторът те прислушваше, тя сама се навря в очите ми.
— Лоши навици имат тия бележки! — опита да се усмихне Хораций. Той помълча и продължи: — И какво искаш да знаеш — как се нарича замъкът ли?
— Как хората наричат замъка! — поправи го Робер. — Това са различни работи. И аз ще ти кажа: хората го наричат „Замъка на обречените“!
— Романтики! — прозина се Хораций.
— Шефе, народът не кръщава случайно! След като се нахойка с любовниците си, Елизабет ги довежда в този замък за изпроводяк и оттук им подписва паспорта. А някои и се давят в Роксана!
— Хайде, глупости! — Хораций се намръщи и за пръв път изпита нещо като неприязън към своя помощник. — Как тъй се давят? — попита той.
— По онези места Роксана е буйна като дива кобилка, рие дълбоки ями и тежко томува, който хлътне в някоя! Миналата година там се удави един швед, също поклонник на златната госпожица, тя го беше довела в замъка, за да подпише и нему паспорта. Но дяволът избързал и му видял сметката сам!
Хораций си спомни с каква сила го завличаше водата, когато нагази между двете скали, как просто го „засмукваше“ откъм дясно, сякаш натам го теглеше някаква зловеща сила с невидими въжета.
— Случват се навсякъде разни нещастия! — каза той. — А народът е склонен към митотворчество и си съчинява какви ли не легенди!