Робер помълча някое време и рече:
— Не ти ли дохожда наум, шефе, че както си шетал сам из ония пущинаци, ти просто си рискувал живота си, ей тъй, нахалост? Мислиш ли, че като се заканваш да бръкнеш в касите на олигархите, ти си им станал толкова мил, та ще правят и струват да не падне косъмче от главата ти? Ами че те имат един полк главорези, на които им стига само едно смигване, за да те изпратят на оня свят!
Хораций настръхваше вътрешно всеки път, когато усетеше, че отнякъде се готвят да ограничат волята му, да му предписват правила на поведение, да му четат „морал“.
— Какво искаш — сопна се той, — да ме затвориш в блиндаж ли? Да ми ограничиш личната свобода?
— Шефе, шефе! — въздъхна Робер. — Аз ако не бях хлътнал с туй семейство, щях да си остана и до ден-днешен активен комунист! Задълженията към семейството ме принудиха да мина на по-легални релси! Както и да е… В буржоазния свят има един закон, шефе: който се е заклел да се бори за свободата на другите, трябва най-напред сам да ограничи собствената си свобода! Гледай Дюбуа… Той не се връзва с никакво семейство, не поддържа никакви интимни връзки с буржоазни жени, пази се като от огън да има някакво вземане-даване с буржоазния свят. В очите на сиромасите минава за апостол. И олигархите разбират, че ако посегнат директно на такъв човек, политическата им полза ще бъде никаква. Дори обратно… Затова търсят да му видят сметката по друг начин. Ето, гледат да го натопят за оня атентат срещу моста „Купидон“. А пък атентатът срещу „Купидон“ — готов съм да заложа главата си — е тяхно дело. Тяхно мръсно дело!… А ти си отишъл вчера в леговището на вълчицата сам. Откъде знаеш, че туй не е било една лукава примамка? Не твърдя нищо, но все пак!
Хораций не му отговори. Той спеше, дишаше тежко, но по лицето му се беше разляла като разсеяна светлина добра и тиха усмивка.
Колкото твърд и непреклонен беше в политическите си възгледи и в това отношение да приличаше на един дълбоко верующ средновековен францискански монах, толкова беше мек, колеблив и склонен към всеопрощаване в любовта си. През ранните си младежки години не успя напълно да затрупа с пепелта на забравата раздвоените си чувства към Ирен. След смъртта й те се вкорениха в едно затулено ъгълче на душата му и останаха там да живеят като един вечно цъфтящ храст. В замъка край Богард Елизабет за втори път го ужили като разлютена оса — тя не позволяваше дори с кутрето си да засегне духовните темели на нейния олигархически свят. При откриването на Есенния салон тя го ужили жестоко, задето си беше позволил да защити естетически позиции, които не бяха нейни. В замъка край Богард тя отиде още по-надалеч — заяви на всеослушание, че не желае да се мярка пред очите й политикът Йожен… И в двата случая той уж твърдо решаваше да сложи кръст на парадоксалните си връзки с тази жена, но не успяваше да събере сили за такъв решителен жест — след всяко ужилване тя протягаше ръка и нежно и по майчински го погалваше по косите. И решението му да сложи кръст се стопяваше, както се топи купчинка късен сняг под топлото дихание на пролетния развигор. След спречкването в Есенния салон имаше целувката на Площада на републиката; след победата му на конгреса — пристигна тържественото й „Честито“ и чантичката й с лулата; след спречкването в замъка — тя майчински го помилва с чудесната си чанта от еленова кожа, с подсладеното топло мляко и със спасяващия от простудата ром…
И той прощаваше. От младежките си години беше започнал великодушно да опрощава и да осъзнава същевременно, че пътят за приказната Лалелия не е винаги осеян или непременно осеян с розите на една щастлива любов. Лалелия! — трябваше да се примири с мисълта, че там можеше да се влиза в краен случай и без пропуск, пронизан от стрелата на Купидон.
Всички предизборни подготовки си приличат. В тях има вечни неща, повтарят се от Перикъл и братята Гракхи до наши дни. Вечното е в борбата на партиите за гласа на избирателя. Променят се само средствата, с които се води борбата. Националният демократичен съюз, който държеше лостовете на държавната машина, агитираше с радиопредавания, с телевизионни и видеопрожекции, с хеликоптери, с факелни шествия, с балони, които се пръскаха във въздуха и обсипваха минувачите по улиците с дропсови бонбони и изборни бюлетини. Естрадни певци, певици и балерини, облечени или разсъблечени, полуголи или почти голи, покачени върху подвижни платформи, изпълняваха естрадни песни и танци и всеки пет минути скандираха в един глас дитирамби, възхваляващи успехите на правителствената политика, а така също високия морал и добродетелите на олигархическите кандидати. Тия неща не се различаваха кой знае колко от някогашните изборни вакханалии по римските улици и от предизборните галапредставления в римския колизеум, където гладиатори се сечеха „на живо“ и лъвове и тигри разкъсваха специално угоени „за целта“ млади роби и робинки.