Хораций за разлика от Клод Полен, който в предишните избори беше излизал с обширни и многословни „възвания“ и „програми“, този път драстично съкрати и събра цялата словесна агитация на партията в едно-единствено изречение:
„Ние обещаваме поевтиняване на живота, работа за всички, стабилност, независима външна политика и непрекъснато притискане на богаташите до стената!“
Това изречение, отпечатано в милиони позиви и афиши, проникваше всеки ден и до най-затънтените краища на страната.
През тия дни се случиха две събития, за които накратко ще разкажем, макар и първото от тях да няма нищо общо с изборите. Понеже не излизаше навън поради настинката си, при него дохождаха всяка сутрин Робер и Соня. С Робер обсъждаха бързопроменящата се политическа обстановка — на доста места из страната съюзът и партията на либералите излизаха на изборите с обща листа и тия олигархически коалиции силно застрашаваха позициите на социалистите. В подобни случаи Робер настойчиво предлагаше:
— Шефе, да включим в нашата листа поне един комунист! Ако прибегнем до такава маневра, техните хора непременно ще гласуват за нас!
Хораций, който след дохождането си от Богард било поради болестта си, било поради други причини беше изпаднал в някаква необичайна за него унилост, тутакси се оживяваше.
— По никакъв начин! — Като че през целия него преминаваше електрически шок. — По никакъв начин! — повтаряше той и по бузите му започваха да аленеят петна. — С хора, които поддържат диктатура — червена или черна, това за мен няма никакво значение! С такива хора аз не правя и няма да правя никакъв съюз! — Той се завърташе насам-натам из кабинета си, като че наоколо му жужеше оса, и продължаваше със същия тон: — Или ще останем докрай верни на принципите на Атинския клуб, или да вървим по дяволите, друга алтернатива не допускам!
Робер повдигаше рамене и се затваряше в себе си. Беше на всичко готов неговият шеф, но да го накараш да се откаже от принципите си, това беше все едно да караш умрелия да вика ура!
На Соня Хораций диктуваше спешни писма или уводни за в. „Народ“. Нямаше настроение. Беше разсеян, увиваше се зиморничаво в халата си и все пуфкаше с Елизабетината лула, въпреки че му беше забранено да пуши. Случваше се да спира диктовката си насред едно изречение и да се умълчава и тогава погледът му се рееше кой знае из какви пространства, а очите му се заковаваха неподвижно върху някакъв предмет, който често се намираше до сами него.
Веднъж, почувствувал тревожния поглед на Соня, той като че ли се сети за нещо, загърна се още по-плътно в халата си, сякаш го побиха студени тръпки, и попита:
— Соня, спомняте ли си добре оная нощ след конгреса, която прекарахме заедно в клуба почти до зазоряване?
Въпросът му беше толкова изненадващ за Соня, а може би и неудобен, че тя мигновено пребледня и изпусна молива, който държеше, и навеждайки се да го вземе, събори на килима и стенографския си бележник.
— Защо? — запита тя, изведнъж сменила цвета на лицето си от бледожълтеникав на божуреночервен. — Какво ви дойде наум?
— Нищо особено! Просто губят се в съзнанието ми няколко часа, не мога да си спомня нищо определено. Движихме се из разни коридори, влизахме в някакви стаи, сядахме, ставахме… изобщо… имам чувството, че сме прекарали тия часове в непрогледна мъгла, смесена със също такава непрогледна тъмнина. Изключителна загадка! Сякаш сме били омагьосани или бог знае какво! Във всеки случай, когато на заранта се събудих в леглото си, чак тогава си дадох сметка, че бях изпил тази вечер порядъчно количество от кралския коняк на моя предшественик, Клод Полен. Вие, Соня, не бяхте пили нищо, затова съм сигурен, че на вас не ви се губят никакви часове. Нали?
— Няма нищо тайнствено! — каза Соня, която беше успяла вече да се вземе в ръцете си. — Абсолютно нищо! Вие неочаквано заспахте на едно канапе — и не от кралския коняк, струва ми се, а от умора… След такъв тежък ден! Този конгрес…
— Наистина! — каза Хораций. Той мълча някое време, после запита: — Докъде бяхме стигнали, Соня? Бихте ли ми прочели последното изречение?
В края на всяка седмица „Фрут къмпани“ изтегляше от търговската мрежа всичките си стокови наличности и през нощта срещу понеделник ги унищожаваше до грам, като ги извозваше до собственото си пристанище и ги изхвърляше в океана. По този начин, съгласно едно тайно споразумение с партньорите си от ЕИО, тя поддържаше постоянно високо равнище на цените на дребно, което отговаряше на интересите й и задоволяваше интересите на всички национални компании, които влизаха като съдружници в транснационалната корпорация „Европа фрут къмпани“. Стотици тонове банани, портокали, маслини, смокини и грозде правеха водите около пристанището да заприличат на апокалиптичен казан, който безброй дяволи сякаш хубаво разбъркват с тризъбците си, за да отворят място за други стоки — тях „Фрут къмпани“ не изкупуваше направо от производителите, но имаше монополно право да определя цените им на пазара. Така отиваха за храна на рибите различни видове сирена, прясно консервирана сьомга и много бушели златистокехлибарен зехтин.