Ах, Мириам, Мириам! Дано на оня свят тия дребни пернати чудовища да кълват грешната ти душа до края на безкрайните векове, както чух веднъж да казва преподобният епископ Доминик. „До края на безкрайните векове!“ Това съвсем не звучи лошо, дявол да го вземе!
През лятото тия идиотски кафези висяха по балконите и верандите и от моя страна не беше кой знае какво, пробуждайки се, да им тегля по един сачмен залп. Бам! Бам! За добро утро и за отмъщение, дето ме будеха от сладък сън. Пък и бумкането на пушките ми дохождаше на място. Но сега по коридорите и из разните кътове и кьошкове, нацвъкани от Елизабет със статуетки и картини, туй е малко неудобно, ще изхвърчат сачми през кафезите и ще отчупят на някое богче я носа, я някоя друга подробност, или ще надупчат картините, които само един бог знае какво представляват, но все едно, Елизабет много ще се сърди, тя има високо мнение за тяхната художествена стойност. Че тия размазнѝ имат висока цена, това ми е добре известно, но че са една глупост, пука ми жилетката, с удоволствие бих си казал мнението пред целия свят. Тъй или иначе, пречат ми тия богчета и цветни цапаници, иначе отдавна да съм видял сметката на Мириамините изчадия! Гневът остава да бушува неудовлетворен в гърдите ми. Събудиха ме мръсните му твари по никое време, още не се е разсъмнало както трябва, а ме вдигнаха на крак! И последният тип да попиташ, и той ще ти каже, че подобен живот отива повече за един събирач на курешки в зоологическата градина, но не и за краля на петрола, за собственика на Жобер.
Ври и клокочи в гърдите ми, дявол да го вземе! Откачам от закачалката вълчата си шуба, обличам я, както съм по пижама, и тръгвам за моето стрелбище да търся утеха. Там ще стрелям с берети и колтове, докато наситя поне от малко неудовлетворената си жажда за мъст. Проклетите му вресливци, как не можа чума да ги тръшне!
Ох, ако в жилите ми не течеше старата и благородна кръв на келти — по майчина линия — и на вандали — по бащина, аз отдавна да водя подобаващия ми се царски живот в собствения си дом… Не като удуша Мириам, разбира се, това няма да е кавалерско, още повече, мътните да я вземат, тя ми е спомен от ония години, когато газех из мочурищата да търся твърда земя, и нейната зестра, защо да сърдя бога, не отиде напразно, а ми помогна да стана човек. Ако не беше благородната ми кръв, за моята родова чест става дума, а не за шията на Мириам — аз щях да взема от някоя аптека кутийка подходяща отрова на прах и нощно време, в потайна доба, с помощта на пулверизатор щях да накарам тая перната паплач да вирне крачка. Но на потомъка на келти, на жреци, друиди и на храбри нормани не отива, ох, не му прилича да действува с коварен прашец. Такъв човек като мене стреля честно и почтено, с винчестерка или с едрокалибрен пистолет.
Слизам във външния хол, за да завия към подземното си стрелбище, и през джамлъците виждам гледка колкото красива, толкова и неприятна — снежна вихрушка се вие навън, трупа преспи, загребва сняг и засипва стъклата. Вятърът надува глас, пищи. И в писъците му се чува един грохот, като че ли скали се свличат по нанадолнище и едни други се блъскат със страшен трясък. В океана има буря, вълните здравата бият вълнолома и налитат на брега. Трябва веднага да проверя колко съда са на кея. Но най-напред душата ми трябва да глътне малко барут.
Две неща обичам най-много на тоя свят — разбира се, без да се брои Елизабет! — писалището си, с дузината пултове и диктофони отгоре, и моето сладко стрелбище. Като седна пред писалището си — чувствувам се като ездач, шампион на стипълчейз. Натискам червения пулт — на екрана насреща светват най-последните курсове на моите акции: Силветийски петрол, Нигер-Берклей-петрол, Трансатлантик-петрол-Берклей. Натискам синия пулт — хоп, изскачат цените на бушел суров петрол, на ОПЕК, на Колумбия, Венецуела, Либия, Алжир… Хайде, мой арабски жребец, танцувай между цените и събирай точки, шампионите от Далас няма да надминеш, но в първата десетка на първенците мястото ти е в кърпа вързано. Туй е то, моят златен стипълчейз! Седя си пред бюрото, подръпвам юздите тук, подръпвам там — и точките падат, няма къде да вървят. А акциите ми потриват ръце и си шепнат: какъв ездач, какъв ездач!