— Щом кацне вертолетът, ще отлетим. Ти за коя партия ще гласуваш, дъще?
— За Либералната партия. Аз съм била винаги за партията на либералите, защото съм привърженица на либералните идеи в политиката.
— Идеи, казваш? Хе, хе!… Идеи има само партията на червения терорист Дюбуа. Всички други са дренки от един дол.
— Дори социалистите на Хораций Йожен?
— Хораций Йожен е един книжен тигър. На такъв флоберова пушка да покажеш, той ще се стресне, ще си забрави името.
— Хм… Кой знае, татко, кой знае!
— Няма „кой знае!“. Аз знам!
— Е, ти започваш да се сърдиш, татко. Довиждане до вертолета!
Накъде е тръгнал тоя свят, дявол да го вземе! Дъщеря ми има един милион на личен влог в Женева, а бръщолеви за либерални идеи! Тия идеи ще обърнат всичко с главата надоле! Всеки дрънка за идеи. Аз нямах идеи, пък станах човек! Не е ли настъпил часът една силна ръка да опъне юздите на властта и тъй да ревне на тоя разгащен народ, че Ида да се размърда и да потрепере на мястото си: „Стоп! Вашата мамка, стоп!“
Бях се зарекъл да не водя повече никакви записки.
Навика да водя записки придобих като преподавател в университета. Предварително правех резюмета на лекциите си, извличах главното, търсех ударенията, дори си записвах някоя и друга фраза, която ми дохождаше наум и ми се виждаше по-оригинална.
Отбелязвах оценката, която сам си присъждах за лекцията, и записвах ония мисли, които бяха се втурнали изневиделица в предварителния ми план. После захванах да прибавям към записките си и разни „паметни бележки“ за някои по-особени неща, които ми се случваха навън от аудиториите. В Атинския клуб например така придобих навика да си водя записки от време на време.
А през студентските години, най-вече началните няколко курса, обагрени със силни вълнения романтични мечти и „проклети“ въпроси, бях започнал да си водя дневник, държех го на скришно място, макар родителите ми по принцип да не се ровеха в моите книжа. След покрусата от люневилските събития аз го захвърлих сред другите си десетки бележници и досега съм го изравял само на няколко пъти. Защо го запокитих в архивата си? Дълго време избягвах да си задавам този въпрос. Малко ли хора гледат да не минават по някои улици, да извръщат глава от някои витрини, да не подават любезно ръка на едни или други свои познати, които всъщност са техни доброжелатели, или най-малко, не са им причинявали нищо лошо. Биват такива случаи, аз бих казал дори, че в живота ги има премного. Но всеки си има свои специални основания и аз си мисля, че едва ли има два, които да са изкласили на един и същ стрък.
Ще си призная — по едно време почувствувах дневника си като следователска камера. Насреща ми стои невидим следовател и ми задава неудобни въпроси, които самият аз обикновено избягвам. Било защото не съм готов с отговора, или поради причини от егоистичен порядък не искам сам да си слагам капани, от които сетне ще се измъквам с изподрана душа. Някое време след като се запознах с Елизабет, прочетох каквото бях написал за нашата първа среща, сравних написаното със следващия материал, посветен на партийния ни пленум, и останах с впечатление, че тия два материала са преживени от човек с неуравновесено самочувствие. Това откритие ме огорчи и аз захвърлих за дълго дневника.
Няма да го изровя из книжата си и днес, нека да почива. Но днес не е каква и да е дата от календара по отношение на моя живот, разбира се. Днес е ден преломен, ден съдбовен: първата ми крачка оттук нататък ще е или към върхове, извисяващи се в слънчевия простор, или към мрачини, където се лутат сенките на всички неуспели политически мечтатели на тоя свят. Но не проявявам ли дързост, като сам се нареждам сред мечтателите?
Задавам си тоя въпрос и ужасно се стряскам; преди да съм повдигнал молива си от хартията — като от преизподнята изскача не друг, а, боже мой, човекът, който най-малко е навестявал въображението ми и за когото най-малко съм мислил и най-рядко съм се сещал: Трамзен! Анархосиндикалистът Трамзен, моят зловещ съученик от гимназиалните години.
Римляните са казвали „De nihilo, nihil“! Разбира се, нищото не ражда нищо. Сега си спомням неговата „честитка“ в деня, когато на партийния конгрес ме избраха за лидер. Каква честитка беше това! Думите му прозвучаха ясно по телефона, но от слушалката като че ли ме лъхна гробовен мраз:
Хораций, поздравявам те с първата ти крачка към Нищото! Бъди здрав!
Личеше си, че той имаше в ума си думата „нищо“ с главно „н“.
Тогава бях в повишено настроение, рекох си „глупости!“ и начаса забравих всичките трамзеновци в света. Но думите му, изглежда, бяха потънали в подсъзнанието ми и сега бяха се превъплътили по някакъв магически начин „на живо“, а мефистофелският му образ ехидно се подсмиваше насреща ми: