Выбрать главу

„Мечтател, любезни мой друже, е всеки човек, надарен с нормален ум и непокварена душа. Има безброй мечтатели. Е, и какво? Във водата дупка! Човечеството продължава да живее оковано във вериги, а твоите мечти за по-съвършен свят са едни книжни брътвежи. Фалшива е представата ти за мечтателя и прекалено идеално мнение имаш за себе си, като се пишеш сред мечтателите! Истинският мечтател не припява за реформи, па макар и радикални, а зове за бунт! Той не носи под наметката си миролюбие за господарите, а зареден пищов! Твоят мирен радикализъм ще доведе до съвършенство тогава, когато налъмите в банята ти напъпят и разцъфтят!“

Точно тъй, точно тъй, тия високопарни и груби думи бях слушал от него още в ония години, гимназиалните, когато водехме словесни битки от трибуните на нашите философски и исторически кръжоци! Като помислих за себе си и дали имам качества на истински мечтател, сякаш от дъното на морето изплуваха Трамзеновите думи… А в тях — нищо ново, бунтарство, риторика.

Захвърлих молива, отидох до прозореца и широко го разтворих. Сутрешната дрезгавина ме посрещна с мраз, лют вятър и сняг. Зимата беше долетяла ненадейно, сурова и властна, агресивна като северна хубавица. Побиха ме тръпки, затворих прозореца и отново се върнах на мястото си.

Не, естествено! Сега повече от всякога душата ми е чужда за Трамзеновите думи. Душата ми е затворена за всичко, което носи насилие, бунтове, диктатури. Но и да искам, не бих могъл да я разтворя! Аз съм син на фамилия, която по традиция е социалистическа цял един век! Аз съм раснал в обстановка, където силните напрежения не са довеждали до земетръси. Вярно е, че майка ми беше нещастна, но нейното нещастие беше тихо. Истина е, че чичо ми се самоуби, но неговият трагичен случай се обяснява с изтърканата и свръхбанална формула „Cherchez la famme“. Своеобразна истина е, че аз не разлюбих Ирен заради нейния фанатичен комунизъм. Дълбоко, дълбоко в себе си аз още я обичам и навярно ще я обичам до края на живота си.

Аз ненавиждам фамилията Берклей, както повечето силветийци, но отидох в Жобер да лекувам черните рози, когато те се разболяха.

Трамзен ме клевети, като ми приписва черти на нарцисизъм. Боже мой, та аз ли не виждам недостатъците си? И не ги ли съзнавам? Ето че се увлякох в Елизабет, а това увлечение е абсурдно спрямо моите идеи… Но съм чист пред съвестта си, защото не допуснах досега никакъв компромис. Никакъв!

Има само едно тъмно петно в тази работа и аз отлично зная, че то излага човешкото ми достойнство. Аз крия от обществеността увлечението си, както най-долен крадец крие задигната скъпоценна вещ. Крия чувствата си заради политическия си престиж. Това, разбира се, е недостойно.

Моят политически престиж! О, не бързай, Трамзен, да ме обявяваш за кариерист и егоист! Ако не беше политическият ми престиж свързан толкова тясно, толкова органически с мечтата ми за Лалелия, аз досега да съм скъсал с него не един път, а сто пъти!

Лалелия!

Тоя свят на красотата. Не за себе си искам да го завоювам, а за хората, на тях да е добре.

А да завоювам Лалелия, трябва в очите на обикновените хора да съм чист човек, да ми вярват и да ме поддържат, да вървят подире ми докрай.

А народните маси не вървят подир човек, лишен от политически престиж!

Така стоят работите по тоя въпрос с Елизабет.

Но каквото е било, било е до тоя календарен ден. Затова казвам, че той е за мен съдбовен, преломен въпреки ненавистта, която изпитвам към големите думи. Спечеля или загубя, все едно, аз ще вдигна завесата над увлечението си, ще престана да се крия като подлец. Ако спечеля, народът ще каже — „нищо, това увлечение не му е попречило да бъде верен на идеалите си. Човешки слабости!“ Народът умее да вижда и да преценява главното, той е великодушен към слабостите на своите герои и водачи. Ако пък загубя — има ли значение какво ще каже! За човек, който е слязъл от сцената, всички стойности са обезценяват, пък и той самият престава от само себе си да бъде обект на каквото и да било внимание — всеобщо или частично. Отива в архивите с входящ номер, като, хиляди други преди него, без надежда да получи някога изходящ

Но хайде, край! Развиделява вече, ранното утро се прецежда през заснежения прозорец като през няколко чифта тюлени завеси. Странно, имам чувството, че вятърът вие с недобър глас. Сякаш параходна сирена надава тревога, моли за помощ… Ако всички викове за помощ се съберат в един вик, какво ли ще се получи? Апокалипсис, щорм от 12 бала по 12. Раздира се небето и през буреносната чернилка на облаците светва, нарисувано с кървав темпер, лицето на Йехова: „Молете се, грешници, имате пет минути за покаяние!“