За какво да се покая?
Ах, добре, че ми дойде наум! За оня скъпоценен миг, разбира се, който толкова жалко проиграх — Елизабет ми предложи да я целуна тогава, при първата ни среща на Жобер, а аз се смутих…
Навън сипе, навява, площад „Република“ е пред очите ми, целият е побелял.
Избирам от гардероба най-хубавия си празничен костюм, с него ходя на големи премиери и концерти, в края на краищата днешният ден е изключителен, зная, че никога няма да се повтори. Той е ден преломен и съдбовен. Преломен ще е, ако тръгна за Лалелия, съдбовен ще е, ако бъда принуден да свърна по обратната страна — натам води тежкият път на неуспелите мечтатели. За страната на сенките.
Смущава ме само едно обстоятелство: не мога да си намеря зимните боти. Кой знае къде съм ги оставил, а може би изобщо нямам обувки за сняг. И едната вероятност, и другата са еднакво неприятни. Около изборната секция ще ме чакат фоторепортьори, от радиото, от телевизията, десетки журналисти. Как ще се явя пред целия този задъхващ се от любопитство свят с „половинки“ на краката си?
Но се примирявам бързо, този ден е празничен, дребните неприятности трябва да се отминават с леко сърце.
Ето ме на площада. Той е постлан с гигантски бял килим, а от небето като че ли не се сипят снежинки, а бели карамфили.
— О, здравейте!
— Здравейте!
— Здравейте!
Заболява ме ръка да повдигам шапка, толкова много са хората, които ми се усмихват и ми махат за поздрав. Но какво е това?
Пред изборното бюро спира лимузина и тя е бяла като снега, като всичко наоколо, като целия свят. От нея слиза Елизабет, в ослепително бяло палто, на главата си има също такова ослепително бяло калпаче. „Дали не е от сребриста северна лисица?“ — мисля си.
Покланям се леко на Елизабет. Тя едва-едва ми се усмихва. Щракат фотоапарати, бръмчат телевизионни камери. Тълпа журналисти се втурват към нас, но в тоя миг вратите на бюрото някак сами се разтварят, и двете крила наведнъж, и ние влизаме като булчинска двойка в малката зала за гласуване.
Първа гласува Елизабет. Тя избягва очите ми, когато влиза в тайната стаичка. После гласувам аз. А след това взаимно си стискаме ръцете и тя ми пожелава успех. Сдържана е, защото толкова много хора ни зяпат, щракат фотоапарати, бръмчат камери.
Колко е чудно! Странна веселост препуска по жилите ми, сякаш съм изпил няколко едри глътки от кралския коняк. И хващам Елизабет под ръка и пак заедно излизаме през изведнъж разтворилите се отпреде ни врати.
„Сега — мисля си — е вече безсмислено да играем повече на криеница! Никой от избирателите не може да се върне назад, за да си смени бюлетината, никой не може — разочарован ужасно, че ме вижда под ръка с щерката на Вълка — да гласува против мен!… О, роби на свещената простота! Вие ще видите, че въпреки тази жена аз ще ви бъда верен и ще ви водя по пътя за Лалелия до последния си дъх!“
А на Елизабет казвам:
„Хайде да се качим на твоята лимузина и да излезем на люневилското шосе. Аз зная едно място край него, откъдето се открива гледка чак до края на света!“
Не зная защо ми дойде наум люневилското шосе. Никакво място край него не знаех, откъдето може да се гледа чак до края на света. Но казах: „Люневилското шосе.“ Защо всичко в главата ми се върти все около тоя стар Люневил?
И подадох ръка на Елизабет, за да я заведа до лимузината. Но ръката ми увисна във въздуха, усетих я болезнено тежка, като да беше се превърнала в парче желязо. До мен нямаше никой. Нямаше никаква Елизабет. И от лимузината не беше останала следа.
Бях се унесъл в сън минута, две. Смехотворно беше да отдавам значение на сънища, но си казах: „Обикновено се случва обратното на онова, което човек е видял насън!“
По телефона се обади Робер Смит: Да сме обиколили с Клод Полен изборните секции.
Отговорих му:
— Не ми трябва никакъв Клод Полен! Ако ти се ходи по снега — чакай ме пред клуба след един час.
Като захванах да се стягам, открих, че наистина нямам боти. Един бог знае къде бях дянал старите! Може да съм ги дал на портиера.
И едно съмнение ме обхвана, че се случва сънищата и да се сбъдват понякога. Какви ли идиотски неща не стават на тоя свят!
Струва си да отбележа две неща, преди да изляза отново.
Пристигнахме с Робер Смит пред моята секция, на площад „Република“, малко след 11 ч. Имаше голяма навалица. Като ме видяха, от навалицата започнаха масово да ръкопляскат, а някои се провикнаха: „Ляво!… Ляво… Ляво!“ Това беше нашият лозунг, но те не биваше да го издигат тоя ден и тъкмо пред избирателната секция нарушаваха закона. Преди да прекрача прага на заличката за гласуване, един журналист от в. „Народ“ ме подръпна за ръкава и ми прошепна в ухото: