— Току-що пуснаха бюлетините си Жозеф Берклей и дъщеря му Елизабет!
Студена тръпка прониза раменете ми. Тия мои „половинки“ не бяха за ден като днешния, усещах краката си измръзнали. Просто ме боляха. Щях да запитам тоя приятел от в. „Народ“ какво палто носеше Елизабет, но съобразих навреме, че подобен въпрос щеше да изглежда крайно неуместен. Затова си замълчах.
Обядвахме с Робер на крак в едно бистро — по сандвич с бяло месо от пуйка, гарнирано с лютив сос. Не ни се ядеше. Лютивият сос не подействува на апетитите ни. Изведнъж се сетих за малко алкохол. Поисках арманяк, дадоха ни, бистрото беше извън района на секциите. Но сервитьорът се учуди: хората пиеха арманяк поне след два-три сандвича, с кафе. А ние пътьом, като забързани туристи.
О, той не подозираше. Ние бяхме туристи тоя ден, търсехме пътя за Лалелия. Не ни беше до никакви сандвичи.
Пред входната врата на моя небостъргач една чудна тойота, фантастичен модел между спортното и официалното, взе очите ми, сякаш ги изтръгна — тъмновишнев цвят, преобладава тъмното, но и червеното не беше предало душа.
Един млад човек, в кожена тужурка, сваля каскет, покланя ми се и ми подава картичка.
Ах, визитна картичка на Марсел Канотие!
„От сърце ви подарявам малката тойота, може да ви бъде полезна! До бъдещия голям парк с лалета ще има да биете доста път!“
Вадя от портфейла си своя картичка и записвам на гърба й:
„Сърдечно благодаря! Не ще пожаля труд, когато му дойде времето, да си взема сам каквото ми е необходимо!“
Поръчвам на шофьора да предаде тази картичка на господаря си и да си върви по живо, по здраво!
Очите ми тичат подир тъмновишневата тойота, тя не се търкаля, не се плъзга, а плава. Следят я очите ми, докато свива наляво. Сетне площадът изведнъж опустява.
От централната избирателна комисия току-що ми съобщиха окончателните резултати от днешното гласуване. Идущата неделя ще се прегласува отново в 7 секции поради допуснати нередности. И така от всичко 400 народни представители Социалистическата партия има 201, Народният демократичен съюз — 155, Либералната партия — 14, Радикалната — 18, „зелени“ — 5. Които и партии да вземат останалите 7 места, ние още сега имаме абсолютно мнозинство от 2 гласа.
Като притурим към тия 2 гласа 5-те от „зелените“ — обикновено те ни поддържат, — мнозинството ни се повдига на 7. А може и от партията на Дюбуа да падне нещо идущата неделя! Макар и да сме като куче и котка, в случай на беда Дюбуа няма да ни изостави!
Опасност ни заплашва от самите нас. Ние, социалистите, не сме единни. От 201 души — 60 са наши, 50 са на Клод Полен, останалите 91 — при критични положения ще се люшкат ту наляво, ту надясно и когато се люшнат надясно — Хораций Йожен ще отиде под леда.
Радвам се, а сърцето ми е свито — под нашата победа има бомба със закъснител. Детонаторът се намира в нашия Централен комитет. А в Централния комитет „левите“ имат мнозинство само с… трима души!… Бог да ни е на помощ! Ако бог държи страната на „левите“, разбира се.
Сега трябва да занеса тия цифри на Хораций, който ме чака в кабинета си. Улиците около клуба са задръстени от народ. Хораций Йожен, новият министър-председател, ще произнесе реч!
Научих за нашия триумфален успех четвърт час преди моят пръв помощник да ми донесе цифрите си. Втурна се Соня в кабинета ми с възторжения си вик: „Двеста и един!“ — и полетя да се хвърли в обятията ми, както бях се изправил, но насред стаята се спря, сякаш дръпната от невидими въжета. Ячки ще да са били тия въжета, защото нейният устрем беше много силен. Тя просто се олюля и някоя и друга секунда остана с протегнати ръце. После се разрева без всякаква причина и не зная как щеше да свърши всичко това, ако не бяха Серж Дюмон и Леконт, които нахълтаха подире й едновременно и заедно и дори малко се затиснаха на вратата. След това те я оттласнаха в насрещния на масата ми ъгъл, където винаги се намираше един резервен стол, от виенските, с извити облегалки и ръкохватки и с плетено дъно. Някаква инерционна сила я натисна и залепи на виенския стол и някоя и друга минута тя изчезна от погледа ми. А Серж Дюмон и Леконт през това време друсаха ръцете ми и се надпреварваха да ми честитят „нечутия“ успех. Виждах само блесналите им очи и зъби, а думите им толкова се засичаха едни други, че се получаваше една словесна мешавица, сред която разпознах едва-едва думата „нечут“.