Выбрать главу

После заприиждаха други от сътрудниците, взеха да се промъкват и от улицата и в кабинета ми почти не остана въздух за дишане и самият аз се намерих притиснат в ъгъла зад масата си. Тогава чух гласа на Соня, повелителен до невероятност и въпреки това добър: „Моля, напуснете веднага кабинета!“ Последна излезе тя и аз не успях да я задържа и да й кажа една дума за благодарност, защото в същия миг, когато тя се измъкваше, в стаята влезе най-после моят пръв помощник. Той затвори вратата, превъртя ключа и остави на бюрото пред мен сметката, която беше направил за съотношението на силите в бъдещия парламент.

Тоя мой уж най-близък човек нито ме прегърна, ни ми подаде ръка, за да ми честити успеха. Все пак, все пак за пръв път в почти вековния си живот Социалистическата партия печелеше абсолютно мнозинство! Той остави своята сметка отпреде ми и почука с кокалчето на показалеца си върху цифрата 91.

— Това е тъмна яма — рече той, — от която не знаеш кога ще бликне мед и кога — отрова!

„Ех, Робер, суха душице! — помислих си. — Сега ли намери!“

— Ще имаме време да огледаме подробностите! — рекох аз. — Най-важното е, че печелим. Не си ли съгласен?

Той кимна в знак на съгласие, но не рече нищо. Не пророни дума за победата ни, но ме посъветва доста настойчиво:

— Сега, като излезеш навън да кажеш на хората няколко думи, много те моля — бъди по-сдържан! Няма смисъл още в самото начало да палиш фитили на взривове!

— Аз ги подпалих фитилите още на конгреса! — рекох аз. — Тогава, ако си спомняш, обещах големи огньове. — Помълчах и го погледнах право в очите: — Който се бои от огньове, да не върви с мен. Да си стои на сянка при чичо Клод!

Той не се смути ни най-малко от моя поглед, а ми направи път да мина пред него.

Излязох на балкона и в същата секунда отгоре ми се стовариха водопади светлина. Лижеха ме ослепителни езици, а нощта беше леденостудена. Под мен закипя, заклокочи човешко море.

Произнесох най-кратката реч, каквато някой държавник е произнасял след триумфален успех. Честитих на народа победата му над олигархията и се заклех, че ще му служа честно и с всичките си сили.

Няколко минути след като се прибрах, по телефона ми се обади Шарл Дюбуа:

— Наблизо съм. След десетина минути ще бъда при теб.

— Не може ли утре? — опитах да се измъкна.

— Вчера беше рано, а утре ще бъде късно! — перефразира Шарл прочутото изречение.

— Добре! — рекох. — Но съм капнал от умора!

— Днешната ти умора е позлатена със слава. Не си за жалене! — каза шеговито ли, саркастично ли Шарл.

Той наистина пристигна след десет минути. Беше поотслабнал, бръчките по широкото му чело бяха се вдълбали, кожата по скулите му беше се опънала, а бузите му бяха хлътнали. Направиха ми впечатление очите му — мрачните им светлинки като че ли бяха се сгъстили. И предишната добродушно-надменна насмешливост, която се таеше в трапчинките около тънките му устни, и тя сякаш беше загубила от добродушието си, станала беше по-хаплива.

И така, беше ми дошъл на гости човекът, когото олигархите мразеха като смъртта си. Водачът на пролетариата, който славеше барикадите като добро средство в битката за властта, а диктатурата — като абсолютно необходима за нейното запазване, сега зиморничаво крачеше около електрическата ми печка, триеше една о друга изстиналите си ръце, потръпваше с рамене, но не изглеждаше, о, съвсем не изглеждаше омекнал. Напротив! Вътрешно той като че ли беше станал по-нападателен и зъл.

— Личи си, че там не са ти давали много питателна храна! — рекох аз.

— Храната беше добра! — каза Шарл.

Той се усмихна снизходително, навярно по мой адрес. Какво разбирах аз от полицейски следствия! И какво изобщо разбирах? Не беше ли ми казал в очите, при последната ни среща в „Сирена“, че аз съм просто един зрител и че живея напразно? Тогава той не придаде особено значение на думите си и сигурно ги беше забравил още същия час, но аз помнех тия му думи много добре, ох, и още как!

Преместих кръглата си подвижна масичка до електрическата печка, при него; налях две чашки коняк. Конякът съвсем не беше от „кралския“, Соня ми го беше изпратила заедно с кутия бонбони, нали щяха да ми дохождат гости поради „случая“. Досрамя ме да предложа бонбони на Шарл.

Понеже той не сядаше, а се разхождаше около печката, останах и аз прав. Напълних лулата си, пуснах няколко кълбенца дим и тогава казах: