Шарл ме погледа мълчаливо някое време, поклати глава и се изправи:
— Наистина си премного загрявал днес!? Трябваше да те оставя да се наспиш. Но понеже работата не търпи протакане, ето какво ще те питам, слушаш ли ме? — Кимнах, че го слушам, и той продължи: — Ще наредиш ли на твоите хора да гласуват за нашия кандидат там, където е сигурно, че вашият няма да успее? По този начин ще препречим пътя на някое фашистко диване!
Почувствувах се притиснат като от скала. Имаше логика в предложението му, но ако го приемех — щеше да означава, че давам „зелена улица“ на единния фронт!…
— Ако без мое знание са вършени безчестни сделки, следва ли сам да ги поощрявам, след като съм узнал за тях?
— Безчестни сделки? — ококори се насреща ми Шарл. Имах чувството, че той едва се сдържа да не ме шамароса. — Ти наричаш така гласовете, които си получил от нас? Безчестни сделки?
— Шарл! — помолих, като се стараех да не го гледам в очите. — Хайде да продължим този разговор след няколко часа! Нали виждаш, че не съм на себе си от умора?
— То си личи! — поклати глава Шарл.
С твърди стъпки той излезе в коридора, облече се и през открехнатата врата бодро ми подвикна:
— Ще намина към обяд!
Щракна външната врата подире си, след като освободи механизма, и тихото жужене на асансьора, което по-скоро си въобразявах, потъна към долните етажи. Изхлузих с яд чехлите си, сякаш бяха едни пранги на краката ми, и с чувство на безкрайна неудовлетвореност се хвърлих на леглото.
Навярно това чувство ме беше подгонило навън. Но преди да хвана пътя, спомних си, че в килера имам един шкаф с капаци, където прибирах някои неща, които в момента не ми бяха необходими. И не само за момента, но и за по-дълго време. „Да не би там да съм захвърлил зимните си боти?“ — помислих. Разтворих капаците на шкафа и наистина видях ботите си там, на най-долната полица, мушнал ги бях под една дебела, зелена папка, пълна с вестникарски изрезки. Много се зарадвах, защото беше паднал голям сняг и да се ходи с „половинки“, и то летен модел, беше едновременно и смешно, и рисковано. „Сега всеки ще ме оглежда! — помислих си. — Нали ще съм бъдещият министър-председател!“ Министър-председателите не ходят зимно време с „половинки“. Извадих ботите и докато ги очуквах от прахта, забелязах, че лявата беше кафява, а дясната — сива. От един размер бяха, но не пасваха по цвят. „Не е беда рекох си, — снежната покривка е дебела, никой няма да забележи!“ За причината, дето бяха станали различни по цвят, не помислих. Може би настроението ми беше по-особено, та някои подробности не ми правеха впечатление. Държех на главното, а главното беше хората да не се чудят, че съм с „половинки“.
Така вървях някое време из улиците и просто не усетих кога съм излязъл на булевард „Меркурий“, който беше винаги много оживен и правеше страшно впечатление с магазините си. Имаше витрини, огромни на площ, от дебело, нечупливо стъкло и по-бистри от сълза. Зад тия витрини блестеше бижутерия от злато и истински скъпоценни камъни или много красиви манекени показваха изумителни палта от визон, астраган, северни сребърни лисици и от други редки същества, всичките рожби на суровия и благороден Север. Аз имам открай време слабост към необятните простори на бялото мълчание, затова, като гледах тия палта, струваше ми се, че зад тях виждам бели равнини, ширнали се до самия край на света. Ето защо много-много не се изненадах, когато чух до рамото си гласа на Елизабет. Аз я видях веднъж с калпаче от сребърна лисица.
— Чудиш се какво да ми подариш по случай рождения ми ден ли? — попита ме тя.
— Какво ще се чудя! — засмях се, въпреки че не ми беше до смях. — Ще ти подаря целия магазин!
— Много си мил! — каза тя. — Благодаря!
Тя ме хвана под ръка и съвсем, съвсем деликатно се притисна към лакътя ми.
— Целия този булевард с всичките магазини ще ти подаря — рекох аз. Изведнъж се въодушевих, макар да нямах пари за един чифт кожени ръкавици.
Тя пак се притисна леко до мен и рече:
— Не ти ли е студено?
— О, как можа да помислиш! — възмутих се аз и скришом погледнах в краката си.
— Искам да глътна малко метакса с резенче лимон, а теб да почерпя с чашка узо! — каза тя.
— В такъв случай трябва да идем до Люневил!
— Не е необходимо да ходим чак до Люневил! На първата пресечка има заведение тип „гръцка таверна“!