После Канотие покани гостите си в съседната зала. Там ги очакваше най-оригинален сюрприз — огромно глинено гърне, пълно с гъсто сварен боб, с огромна дървена лъжица, забучена в боба. Наоколо бяха наредени малки питки, омесени ръчно, похлупци с лютив червен пипер и шарена сол, глинени чаши и глинени шишета с червено вино.
Нестроен хор от най-различни възклицания изпълни залата. Сетне настъпи тишина, чуваше се само жуженето на телевизионните камери. И в тази тържествена тишина пролази като сред изсъхнали от жега тропически пампаси гласът на Канотие:
— Господа, приятели, заповядайте! Добър апетит!… Не се учудвайте на менюто, моля ви! Аз ви предлагам за закуска меню, което символизира бъдещето на Силвеция под управлението на левия социалист, многоуважаемия господин доктор Хораций Йожен!… С всяка беда трябва овреме да се свиква, господа, за да се преживее някак, докато дойдат по-добри дни! Моля ви, заповядайте, добър апетит!
Телевизията засне и записа тоя малък театър, той бе представен пред милиони зрители още същата вечер.
Бобът, качество „мостра“, беше доставен от една земеделска изследователска станция в централна Оксиления, зърната му бяха едри колкото половинката на орехова ядка и толкова крехки и сочни, че приличаха на малки парченца масло. О, господа, той беше божествен на вкус, за повече от гостите на Канотие той представляваше екзотичен допир с първичната природа, рядкост, с която те се срещаха веднъж или два пъти в годината, като скромна лъжица гарнитура към парче стек от глиган. Питките бяха опечени от специално брашно с повишен глутамин, а подправките — чубрицата, сминдухът, бабината душица и пр. — произхождаха от сочните поляни на алпийските предпланини. Колкото до виното — то имаше цвят на къпина и дъх на смола и бадем. Така че гостите, след като си сипваха по два и три пъти от боба и изяждаха поне по една питка и изпиваха по два-три пахара от виното — вътрешно не оставаха настроени песимистично спрямо силветийските бъднини.
Някои от гостите, които вече знаем от пътуването на Черната яхта до залива Шарте, Канотие покани на скромна вечеря у дома си. Той живееше на най-горния етаж на сиво-зеления мраморен гигант, където се помещаваше банка „Силветийски кредит“ и над нея — Банковият консорциум. Върху плоския покрив на своя етаж, тоест над главата си, Канотие си беше обзавел образцова оранжерия, за която се грижеше негов личен градинар.
По-рано той живееше на аристократичния булевард „Света Магдалена“ в една барокова триетажна къща, строена през втората половина на XIX в. Когато преди шест години почина жена му и синът му Марсел Канотие-младши се ожени за дъщерята на търговския директор на една люксембургска банка, той се пресели в зелено-сивия гигант, който беше наполовина негова собственост. Старата барокова къща, която се кипреше на аристократичната крайбрежна, предостави на брат си, армейски генерал, командуващ столичния танков корпус.
Шест от деветте просторни стаи на апартамента си Канотие ползваше за свои нужди, в останалите три работеше личният му секретариат. След салона, който представляваше всъщност една средна на площ картинна галерия, най-много респект с размерите си внушаваше неговата трапезария, където около Т-образната маса можеха спокойно да насядат петдесетина души. Стените й бяха обшити с тъмен като нощта абанос, върху който меко блестяха, изваяни от сребро, най-причудливи изображения — сюрреалистични риби, пауни, апокалипсистични коне.
Марсел Канотие беше почти вегетарианец, не проявяваше ни придирчивост, ни ентусиазъм към храната, най-често имаше на масата си зелева супа, крокети, аспержи, грах, плодова салата. Когато решаваше да „сгреши“, за да докаже най-напред на себе си, а после и на познатите си, че не е фанатик, обръщаше поглед към кулинарното царство на рибите и на пернатия дивеч, като държеше непременно рибата да е речна и да е планинска пъстърва, а пернатият дивеч да е от юга на страната.
Тази вечер той предложи на избраните си гости пъстърва, уловена по горното течение на Роксана; яребици, фазани, бекаси и други пернати с изключение на диви патици, които той не понасяше — стреляни по оксиленските окрайнини; а вината — резливото бяло и сухото дъхаво червено — бяха му доставени от представители на най-прочути силветийски и италиански фирми.