Когато отново седна на мястото си, той ме запита:
— Знаеш ли, че довечера ще гостува в „Аида“ Мария Чезарини?
— Сега не ми е до опери! — рекох.
— Световно колоратурно сопрано! — каза Алфред. — Примадона на Миланската скала. Утре ще изнесе концерт в Консерваторията. Знаеш ли на чии разноски, кой ще й заплати хонорара?
— Не зная! — повдигнах рамене.
— Хонорарът ще й бъде заплатен от Марсел Канотие. А концертът е устроен за столичното студентство. Мария Чезарини ще пее, пред столичното студентство за сметка на Марсел Канотие.
— Това милостиво дело няма да превърне черния демон в ангел! — рекох аз.
— Разбира се! — разпери артистичните си ръце Алфред. Той помълча някое време, запали папироса и изпусна през устата си няколко къдрави колелца дим. — С национализиране на мините, и то каменовъглените мини — бихме се съгласили, любезни мой екстремисте! — махна той с ръка. — И то — в края на втората или на третата година, не по-рано! И — баста. Такава стъпка наляво бихме направили, за да осъществим един „Демократичен блок“, политически съюз между радикали и социалисти. Съгласен ли си?
Аз на свой ред заредих лулата си, разпалих я добре и рекох:
— Дори с всичките ми „екстремистки“ намерения да се съгласиш, пак няма да направя политически съюз с теб! Защо? Много просто: защото Радикалната партия е буржоазна партия, а моята партия е социалистическа. Аз съм за ликвидирането на олигархията, а ти искаш само да подрязваш лекичко ноктите й. Какъв съюз ще правим? Глупаво е да се приказва на тази тема. Колкото и демократични да са разбиранията ви, щом сте за запазване на частната собственост — нямам интереси при вас, нито вие имате работа при мен! Край.
— Боже мой, Хораций! Шарл Дюбуа мисли още по-„ляво“ от теб, но на него и наум не му идва, че по пътя към властта ще върви сам!
— Не ме интересува никакъв Шарл Дюбуа! — рекох. — Колко пъти ще повтарям едно и също? Не ме интересува! Не зная дали ще ме разбереш, но аз ще ти кажа моя основен девиз: искам до чистата цел да стигна по чист път!
— Тоя девиз вече не върви! — каза Алфред.
Той се изправи, сложи приятелски ръка на рамото ми и рече:
— Един съвет от мене: първата ти грижа да бъде франкът!
— Благодаря! — рекох. — Първата ми грижа ще бъде да направя нещо за сиромасите и безработните! А после — добър е бог!
Преди да дойде Клод Полен, при мене постоя петнадесетина минути Барбара Лионе. За да демонстрира пълно незачитане към всякакви протоколи и етикеции, тя дойде по джинси. От секретариата ме попитаха дали да я пуснат. Случай без прецедент!
Барбара Лионе заяви, че „зелените“ ще ме поддържат при условие, че спазвам принципите на атинската демокрация и че ще взема драконовски мерки срещу замърсителите на околната среда.
Коняка не погледна. Навярно й напомняше някакви лоши минути.
А с Клод Полен се измъчих, направо ме уби тоя цар на пълзящия реформизъм!
Дойде начумерен, кисел, дори направи опит да се държи предизвикателно.
— Видя ли докъде я докара с твоята революционна платформа?
— Докъде? — повдигнах рамене.
— Девизите се топят всекичасно, животът поскъпва!
— А кой тегли чужда валута от банките, сиромасите ли, или олигархите?
— Ти ги изплаши!
— А според тебе трябва непрекъснато да им играем по свирката, така ли? Това ли е твоят социализъм?
Той махна отегчено с ръка: „Знаем ги тия приказки, омръзнали са ми, стига!“
Изпи коняка, без да чака покана, и засърба кафето.
— Ако се ръководим от временното съотношение на силите в нашата партия (той наблегна на думата „временно!“) от седемнадесет министерства — седем трябва да са мои.
— Добре! — рекох. — Вземи ги!
— Не искам осем, защото имам предвид вътрешното и финансите!
— Най-важните министерства! — рекох.
— Ти да ми благодариш, че се нагърбвам с тях! — изсумтя Клод и ме погледна изпод вежди. — Ако ти ги вземеш, обзалагам се на едно срещу хиляда, че само след една седмица армията ще те свали от власт!
— Глупости! — рекох. — Докато народът е с мен, никой не ще посмее да ме пипне. А и в самата армия служат синове на народа.
— Моля ти, се, не пълни ушите ми с читанкаджийски работи! Освен това, докато трае алармата с покачването на цените, съветвам те да не поставяш на дневен ред никакви големи работи! С парцалите ще те изядат, тъй да си знаеш, ами ще пострадаме покрай твоите щуротии и ние, дето нямаме никаква вина!
— Прав си! — рекох. — Вие имате само една-едничка вина — че изменихте на социализма.