В Рим я посрещнали топли и кротки дни и кипящ живот. Американците снимали суперпродукция „Последните дни на Рим“ под режисурата на най-съвременния бог на италианското кино Тино Рочети. Сценарият бил написан от самия Тино Рочети, по романа на не по-малко известния в САЩ писател Джон Стивънсън. Навярно съм слушал за него, той има преведена в Силвеция една книга „Утрото на Афродита“. Негово хоби е античният свят — култура, нрави, социално устройство и по-точно — последните един-два века на античния разцвет. Ах, като го слуша, мисли си, колко по-щастливо щеше да бъде човечеството, ако беше се развило по езически път, ако изобщо не беше се появявало християнството на историческата сцена. Боже мой, каква хармония на духовното и физическото у човека щеше да бъде постигната! Откъде наистина се взе това нещастие, наречено християнство?
Между другото тя била доста заета и с някои делови неща. Марсел Канотие й се обадил да му търси из салоните на европейските търговци на картини нови произведения на модерното изкуство. А баща й бил заръчал да си избере непременно някой малък замък в тихо място и да го купи на свое име, защото силветийците били хора завистливи, човек дори яхър да си построи, одумват го, че се отдавал на разкош. А италианците били свикнали и тези работи не им правели впечатление. Засега тя била харесала един малък манастир над Асизи, мястото наоколо изглеждало райско, пък не било далече и от самия град, но Стивънсън казвал, че е прекалено романтично и че това подхождало повече за жена, която се оттегляла от светския живот, за да се отдаде на благотворителност и на дълбокомислени разговори с енорийски свещеници. Тино Рочети, обратно, много харесал стария манастир; съветвал я да го купи час по-скоро.
В края на писмото си Елизабет ме съветваше да си купя обувки с дебели подметки, за да не изстина в снежна Тива. Обувки с дебели подметки отивали на високите мъже. Ето Стивънсън е висок колкото мене, подметките на обувките му са два пръста и половина и много му отиват. Правят го още по̀ особняк. За коледните празници се надявала да дойде за някой и друг ден в Тива и тогава се надявала да ме види. Завършваше: сърдечни поздрави от твоята доброжелателка — Елизабет!
След прочита на подобни писма човек изпитва желание или горчиво да плаче, или лудо да се смее. На мен ми се дощя да грабна шишето с коняка и да пия, докато ми се завие свят. Но следобед се откриваше парламентът, трябваше да държа реч, длъжен бях да изляза пред народните представители с бистра глава.
Самуел Вайман произнесе предупредителна реч.
— И друг път — започна той — в нашата демократична страна Министерският съвет е изхождал от редовете на Социалистическата партия. Досега тази партия е съблюдавала основния закон на страната — конституцията. Поддържала е добрият ред в страната, решавала е справедливо социалните конфликти, без да взима страна на едно или друго съсловие. Ръководила се е от държавните интереси. Ние ще подкрепяме правителството на Социалистическата партия дотолкова, доколкото бъде разумно в своята вътрешна и външна политика. Дотолкова, доколкото не ще се отклонява от традиционния път на нашата национална политика. Господин министър-председателят декларира в предизборните си изявления, че бил изразител на народните въжделения. Чудесно! Само че „народни“ въжделения е едно нещо, а въжделения на „улицата“ са съвсем друго нещо. Трябва да се има предвид тази разлика, защото във въжделенията на „улицата“ често пъти има много малко разум. Една неразумна стопанска политика може да доведе страната до хаос, а най-малка полза от такъв хаос ще имат съмишлениците на Социалистическата партия!
Отговорих му кратко. Казах, че изобщо се чудя на смелостта на господин Вайман. Какво мислят те, експортьорите на капитали? Че аз и партията ми ще правят от парламента марионетен театър? Не, за честта на този свещен институт, аз заявявам открито и пред всички, че моето правителство ще следва неотклонно и без отстъпки реформите, оповестени в предизборния манифест. Те може да бъдат горчиви за някои — рекох, — но колкото и да са неприятни, в името на всеобщото благополучие следва да бъдат приети и да се превърнат в реалност. Това го искат широките народни маси, желае го мнозинството на силветийския народ!
Ръкопляскаха социалистите, комунистите, „зелените“. Националният съюз, либералите и радикалите мълчаха.
— Това е лош признак! — каза ми по-сетне министърът на финансите, Робер. — Радикалите ще ни оставят в най-критичния момент!