Да търся Дюбуа?
Това ще означава, че посипвам главата си с пепел, че протягам ръка на „дивите“ и че търся помощ и спасение от тях. Това ще означава, че тръгвам против принципите си, за да запазя министър-председателското си място. По-скоро ще скоча в бездънна пропаст, но против принципите си няма да тръгна! Смешно и жалко е да се продават принципи заради едно министър-председателско място! Йоженовци се самоубиват, но не продават душите си.
Депутатът Вайман заяви открито, че 40-часовата работна седмица, макар и облечена в закон, ще си остане само една наивна мечта. „Индустриалците, които създават благополучието на нашата родина, няма да допуснат тя да бъде разорена. Те ви заявяват, че по-скоро ще затворят фабриките си, отколкото да се съгласят с вас!“
Председателят на републиканската група, моят любезен приятел Алфред Вим, ме предупреди, че радикалите няма да поддържат едно правителство, което създава безредици.
Жозеф Берклей преустанови работата на петролните си рафинерии. Това е страшен, зашеметяващ удар. Индустрията и транспортът са пред пълна парализа. Хиляди работници са изхвърлени на улицата.
Ще внеса законопроект за национализация на рафинериите.
Споделям решението си с Клод Полен.
Той ме гледа с безкрайно снизхождение:
— А с какво ще купуваш суровия петрол, къде са ти доларите?
— Ще купувам със злато! — отговарям.
— А с какво ще превозваш суровия петрол до рафинериите? Къде са ти танкерите?
— Ще наемам танкери под наем от Япония!
— А с какво ще плащаш?
Мълча.
Клод Полен въздиша и бавно излиза от кабинета ми, без да поздрави.
Бензиностанциите не работят, улиците са задръстени с камиони, леки коли, автобуси.
Пред магазините — опашки, побоища: търговците продават последните остатъци от стоките си.
Градът прилича на разбунено кошерище, сякаш лудост е обхванала всички.
Гаснат комините на заводите едни след други.
На излизане от резиденцията една тълпа безработни злобно се нахвърли върху мен. Намеси се полицията, разгони демонстрантите с палки.
Душата ми се сгърчи. Нали всичко правя, за да бъде добре на работниците, на бедните, на нищите — защо въстават против мен, защо искат да ме линчуват?
Вдигам слушалката на телефона и питам Дюбуа:
— Защо твоите работници и бедни се вдигат против мен? Нали аз правя всичко за тях, на тях да им е добре!
Дюбуа ми отговаря:
— Не се съмнявам, че всичко правиш за тях, любезни. Лошото е в това, че всичко правиш без тях. Ти си сам. А самият е най-силен само в книгите на писателите индивидуалисти.
Затворих телефона. Чудя се на Дюбуа — откъде това настроение у него да води разговори на литературни теми? За самотата, за индивидуализма… Сега ли намери време!
Току-що прочетох уводната статия, отпечатана във в. „Народ“. Аз написах тази статия. Предупреждавам Жозеф Берклей, че ще национализирам петролните му рафинерии и „Силветийска стомана“ — че ще национализирам металургическите и заводи. Предупреждавам, че когато се касае до народните интереси, демокрацията няма да се колебае да въведе в действие твърдата ръка.
Пристига Робер. Вързал е връзката си накриво, очите му са възпалени. Неговият хубав баритон като че ли е изтънял.
От Народната банка съобщават, че чуждите компании изтеглят капиталовложенията си. Трябва да се заплаща със злато.
И шепне на ухото ми: войскови части се дислоцират около Тива. Танковият корпус се разгръща около центъра на града.
Клод Полен. И неговите очи са зачервени. Отпуска се тежко на едно кресло, иска чашка коняк. Пали от своите отвратителни цигари. Дълго мълчи. После изпива коняка си на един дъх и ме пита:
— Е, какво ще правиш сега?
— Утре ще поискам пълномощия от парламента! — казвам. — Ще искам пълномощия, за да действувам срещу олигархите с твърда ръка.
Той ме гледа дълго време; струва ми се, че очите му са потъмнели.
— Ех, Хораций, Хораций! — казва той и в гърлото му сякаш клокочи нещо.
— Клод — питам и сякаш и в моето гърло клокочи нещо, — какво става с теб?
Той се секне шумно в кърпата си, после казва:
— Слушай, момче! Излез утре пред парламента и кажи, че се отказваш — е, макар и временно! Кажи, че се отказваш от всичките си намерения за национализации, данъци върху богатствата и прочие. Кажи, че за тия неща ще повдигнеш въпрос, когато някога — именно някога — му дойде времето. Край! Никакви пълномощия и никакви щуротии!