Жозеф знаеше отлично, че доколкото нещата зависеха от Клод Полен, лидера на дясното крило на социалистите, единният фронт нямаше никога да добие душа. Клод Полен беше професор по търговско право, човек на държавна служба, академическото издателство печаташе трудовете му, а академическото издателство се издържаше от субсидии, които му отпускаше Министерството на просветата. Министърът на просветата притежаваше пакетче акции от „Силветийски петрол“. Що се касаеше до Хораций Йожен, водача на левицата, той беше според Берклей неуравновесен екземпляр, мразеше силно буржоазията, горещеше се за социална справедливост, но от комунистите бягаше като от чумави. Докато тия двамата водеха помежду си битка — и за водачество, и за програма — и еднакво страняха от комунистите, макар и по различни причини, — нямаше място за безпокойство. Едно дясно правителство беше в кърпа вързано. Но знае ли човек какво може да стори сатаната, когато бог се извърне, за да си свърши малката работа — както богохулно се изразяваше Марсел Канотие? Той казваше, че това продължава доста дълго, често пъти месеци, защото божиите размери не били като човешките и земният миг горе бил равен на ден. През това време Луцифер щял да нарежда нещата по свой вкус. Щял да внуши на социалистите да препикаят амбициозните си водачи и да подадат ръка на комунистите. По този начин щял да се образува „отдолу“ единният фронт.
— Чрез комунистите царят на пъклото разиграва своя дяволски танц на земята! — заключаваше Канотие, без да си дава сметка, че тази мисъл беше изтъркана и преизтъркана от употреба. — Единният фронт — това е най-новата стъпка на Луциферовия „червен“ кадрил!
Жозеф потърка челото си и се намръщи: вчера, рамо до рамо с Кристиан Лафит, секретаря на социалистическия профсъюз, размахваше пестница и лаеше и някакъв представител на асоциацията — профсъюза на комунистите.
„Обзор“ — вестникът на радикалите — не обелваше ни дума във връзка със случая пред „Елизабет“.
„Силветийски патриот“ — глашатай на ултранационалисти и офицери от запаса — упрекваше Жозеф Берклей в позорно малодушие, задето бил позволил на левичарите да беснуват безнаказано в най-нестабилния столичен квартал.
Вестник „Нова екология“ — орган на „зелените“ съветваше краля на петрола да си премести рафинериите на някой остров сред океана и предлагаше на работниците да искат освен увеличение на надниците още и по два чифта противогазови маски.
Жозеф захвърли с пренебрежителна усмивка и „патриота“, и вестника на „зелените“, и внимателно зачете една малка статия, напечатана с курсив на четвъртата страница на в. „Работник“ — орган на компартията марксисти. Частният му секретар беше обрамчил тази статия с две дебели червени линии:
Вчера сред работниците при рафинерията „Елизабет“ се пръсна слух, че Жозеф Берклей отказал да сключи нов трудов договор с двата профсъюза — социалистическия и Обединените профсъюзи — и възнамерявал да намали отново работническите надници. Представителите на профсъюзите поискали обяснения от господаря, но той надменно отказал да разговаря на „улицата“ по тези въпроси. Разговор с представителите на профсъюзите водила жандармерията. Напомняме на петролния крал, че работниците знаят да протестират и с други средства. Нека да си припомни събитията в неговите рафинерии отпреди три години.
Жозеф изсумтя, удари по вестника с длан, но не го захвърли, както направи преди две минути с „патриота“. Той се изправи, поклати заканително глава и като сложи ръце в широките джобове на сакото си, започна да се разхожда из малката трапезария напред и назад, като вълк, запрян в тясна клетка.
Какво се беше случило преди три години? Ще го разкажем от наше име, тъй като Жозеф Берклей участвуваше тогава в събитията и поради тези причини и сега виждаше и разбираше нещата посвоему.
Преди три години нов и мощен пристъп на инфлацията подобно на силно придошлата по това време Нума заля Тива — доларът започна да се възкачва, като изпуснат балон нагоре, а франкът захвана да се люшка и да пада на борсата, като боксьор, изпаднал в положение на нокдаун. Тогава консорциумът, поддържан от „Силветийски петрол“, „Силветийска стомана“ и „Фрут къмпани“, поиска от правителството да въведе в икономиката на страната железните принципи на монетарната политика: повече стоки на пазара, по-малко пари в кесиите. Тази политика не засягаше Стоте, те се разплащаха с чекове, а в кесиите си държаха пари само за „джоб-парасъ̀“. Инфлацията не застрашаваше интересите им, защото цените на недвижимите им имоти и лихвите на доларовите им авоари непрекъснато растяха.