Валеше чудесен предколеден сняг.
Пред входа на парка го настигна малка спортна кола. Вратичката се отвори, показа се Соня:
— Другарю Йожен, заповядайте!
Тя се усмихваше приветливо, махаше му дружески с ръка.
Хораций поклати отрицателно глава.
— Моля ви се, другарю Йожен, заповядайте! — канеше го умолително Соня.
— Благодаря, Соня! — каза глухо Хораций. — Ще походя пеша. Благодаря!
И се отдалечи.
Погълнаха го диплите на снега.
Загуби представа колко беше вървял. Не поглеждаше часовника си. Беше излязъл отдавна от централната част на парка.
Забеляза една скамейка, навярно беше от последните. Разчисти снега и тежко се отпусна. Някое време се вслушваше в шумоленето на снежинките, усмихна се тихо два-три пъти, после извади малък броунинг от вътрешния джоб на сакото си, свали предпазителя и допря цевта му до слепоочието си. Но не му достигна воля да натисне спусъка, ръката му се отпусна.
В тоя момент из снега изскочи Трамзен.
— Не ти ли стигат сили? — попита той.
— Не! — отвърна Хораций. — Не ми стигат сили.
— Ще ти помогна! — рече Трамзен. Той се наведе над него. — Сложи цевта до слепоочието си. Така. Е, не бой се, то не боли! Дръж спусъка, аз ще натисна!
Разнесе се немного силен гърмеж, въздухът замириса на опърлена коса.
Трамзен тръгна обратно по стъпките си.
Валеше тих, чудесен сняг.