Правителството на Националния съюз възприе без много бавеж „предложението“ на консорциума и тогава Жозеф Берклей сметна, че е ударил и за него часът. Той снижи работническите надници с по пет процента и в четирите си рафинерии и намали с по три процента заплатите на всичките си служители, които не заемаха командно място по бензиностанции, магазини, хотели-лукс и т.н., а те бяха около десетина хиляди. По този начин Жозеф излезе „сух“ от щорма на инфлацията и дори припечели „някой и друг“ франк (с по шест нули след запетаята); това беше в реда на нещата, всеки финансово-трезвомислещ едър индустриалец постъпваше по същия начин и стигаше приблизително до същите резултати.
А „Фрут къмпани“ поиска от правителството разрешение да намали изкупните цени на гроздето и овощията — за да конкурира износа на другите страни производителки от ЕИО, те предлагаха на международния пазар същите продукти по-евтино. Износът носеше валута, валутните резерви поддържаха люшкащия се франк да стои на краката си, затова правителството разреши на „Фрут къмпани“ да намали изкупните цени.
В оксиленските краища избухнаха селски вълнения, които бяха потушени от войската. В Тива вдигнаха стачки стоманолеярите и петролните работници от рафинериите. Срещу тях излязоха кавалерийските ескадрони на жандармерията, тайната полиция и всички партии с изключение на социалистите, комунистите марксисти и „зелените“. Стоманолеярите устояха месец и половина на полицейските хайки и на стачкоизменниците, които докарваха с бронирани автомобили. Работниците от рафинериите се държаха три месеца, предизвикаха икономическа криза, парализираха транспорта, объркаха търговията и ако не беше настъпило разцепление в ръководството на социалистите и не беше се появил изменник, който издаде на полицията третия дублиращ стачен комитет — стачката щеше из основи да разтърси гордия Жобер.
Берклей водеше битката със стачниците отначало надменно, но постепенно се озлоби и накрая заприлича на разярен лъв, в чийто хълбок черните ловци са забили остро копие. На два пъти сам ръководеше пристъпа на полиция и стачкоизменници към стачните постове. При втория щурм запратен камък от стачник го улучи и ако не беше дебелата филцова шапка модел „коубойски“ на главата му — щеше да остане на място или ако оживееше, вероятно нямаше да си помни името.
От тази стачка той загуби около 10 000 000 — колкото беше брутната му печалба за шест месеца. Все пак загубата някак преглътна, щеше да я навакса през следващите две-три години. Но с оня камък, който го удари на площада пред „Елизабет“, душата му не се примиряваше, имаше едно ъгълче там, където кралското му честолюбие стреляше „на живо“ с 12 колта срещу разбунтувалите се тълпи пред „Елизабет“.
„Не съм забравил, гълъбчета, събитията в моите рафинерии отпреди три години, не съм ги забравил! — отговаряше той мислено на заканата, която му отправяше вестникът. — Затова този път ще ви хвана за гушките, преди да сте развели знамето си! Само да сте посмели! — Той пъхна ръка в джоба си и стисна студената дръжка на броунинга. — Само да сте посмели!“ — повтаряше си той, като продължаваше да се разхожда напред и назад.
И в тоя миг в малката трапезария като че ли стана по-светло — на прага беше застанала Елизабет.
Всъщност само за Жозеф Берклей стана по-светло, иначе светлината продължаваше да се процежда една и съща през витражите на високите готически прозорци, мека и леко оцветена от рисунките по стъклата. Усещането, което изпита Жозеф за повече светлина, беше измамливо, вътрешно, то се дължеше на силната и някак безгранична обич, която изпитваше към едничкото си дете.
А едничкото дете беше мома на около 23 години, Берклеевка не само с източения си ръст, но и по характер. В лицето си беше наследила доста от нежната хубост на майка си: беше русокоса и миловидна, с чувствено извити устни на малките си устица, с трапчинки на бузите си, с волева, но изящна брадичка. Тя би могла да бъде една истинска Жизел, ако на ръст приличаше повече на романския тип жени.
Но всъщност не беше ръстът, който й пречеше да бъде Жизел. Тя беше висока, но не много, балерини с нейния бой отлично осъществяваха на сцената физически и душевно нежната Жизел. Друго я отличаваше от този образ и при по-внимателно вглеждане можеше безпогрешно да се почувствува — това бяха очите й. Очите й бяха сини, но някак си особено сини — с примес на сиво и на жълто, като навремени преобладаваше студеното сиво, а навремени — лукавото и гальовно жълто. Когато беше в добро настроение, те изглеждаха нежно-гальовни и малко лукави. Изпаднеше ли в лошо настроение, което напоследък се случваше по-често, те ставаха или безцеремонно нагли, или се изпълваха със святкаща злина, като у разглезените котки, когато биват неочаквано обидени. Но в най-последно време у тях се появи един особен израз — на мрачно равнодушие, което веднъж се оцветяваше от открито презрение, а друг път — от някакво неопределено, болнаво чувство.