— О, боже мой! — въздъхна оттатък Морис. — Аз опитах. Отказаха. И Сконтовата банка играе под същата свирка, под която скача и Търговската банка. Нима не се досещате кой е главният свирджия?
— Чакайте, чакайте! — дръпна се крачка назад Клод и повлече опасно телефона към ръба на масичката. — Вие мислите, че в тази работа има пръст „Силветийски кредит“ на господин Марсел Канотие?
— Не мисля, дявол да го вземе, ами съм уверен! — каза малко грубичко Морис.
— В такъв случай е станало някакво недоразумение! — повдигна рамене Клод. — Какво недоразумение?
— Вие знаете! — отговори Морис.
Партийният лидер стоя пред слушалката някое време с учудено-озадачено лице, после махна с ръка:
— Теглете пари, откъдето искате, другарю Леконт. Аз от своя страна ще изясня тази работа най-късно до обяд. — Той затвори телефона и тогава се сети, че не е казал „довиждане“ на финансовия си съветник.
„В подобна ситуация човек може да забрави дори името си!“ — утеши се той.
Докато се обличаше, той почувствува как в душата му бавно се пробужда, набира сили и започва да клокочи един стар вулкан. „Неблагодарна буржоазна олигархия! — кипеше професорът. — Два пъти ги спасявам от катастрофа, два пъти им подадох ръка, когато останаха в малцинство преди една година, а те да ми спират кредита сега!“
Не два пъти, а много пъти Националният съюз щеше да бъде бит в парламента, ако от бламиране не беше го спасявал Клод Полен с групираните около него десни социалисти. Последният фатален случай се разигра миналата година, когато „зелените“ предложиха да се гласува недоверие на правителството, „Фрут къмпани“ беше понижило изкупните цени на земеделските произведения в оксиленската област. Тогава срещу правителството се обединиха „зелените“, радикалите, левите социалисти и комунистите марксисти и еврокомунисти. Бяха потребни 17 гласа, за да останат националдемократите на власт. Тия гласове ги даде професор Клод Полен, като накара най-десните от привържениците си да гласуват за олигархите.
А сега те да му играят такъв номер! И почти в навечерието на законодателните избори, когато партийните каси трябваше да бъдат пълни, за да води партията агитационната си борба на най-съвременно равнище, с радио, телевизия, кино, естрада, та дори и с нощни електрически реклами, а всичко това струваше много пари, една планина пари! Да го накарат да чупи от залъка си, като тегли от спестовните влогове на стоте „универсални магазина“! Черна неблагодарност на хора, които бяха забравили отдавна що е морал!
На път за трапезарията вулканът изригна още веднъж: „От страх го правят! Страх ги е, че ще получим най-много гласове, че ще ги бием на изборите, че ще вземем властта!“
А докато мушкаше салфетката под яката си, тоя старовремски обичай, останал от времената, прекарани в католическия колеж-пансион, той отново почувствува кратера на вулкана да клокочи: „Страх ги е, магнатите, и аз ги разбирам много добре! Страх ги е! Инфлация, безработица, скъпотия, високи лихвени проценти, безбожно покачване на наемите — това са въглени, хвърлени в цистерна с бензин!“
Единственият му прислужник поднесе традиционната закуска: чашка мляко с какао, паничка портокалов конфитюр и добре изпечена виенска кифла. Клод Полен не искаше да има на масата си повече от онова, което можеше да си позволи един най-среден по доходи силветийски чиновник. По начина си на живот той не допускаше да се отличава с нищо от обикновения силветиец, макар да имаше на влог една доста значителна сума в държавната спестовна каса. „Водачите на социалистите трябва да живеят живота на работника, занаятчията, дребния чиновник, за да не забравят кому служат!“ — казваше той на помощниците си. Затова носеше каскет, а зимно време — ръкавици от вълнена прежда, грубо изплетени, за да топлят и да правят впечатление с простотата си.
— Бъдете умерени във всичко и живейте скромно! — учеше той помощниците си. — Нека работниците да виждат във вас свои събратя по начин на живот. Не плюскайте по три ястия на обяд, а се задоволявайте с една питателна яхния и повечко салата. Когато обядвате на публично място, винаги разреждайте чашата си вино с малко вода.
Но бурята, с която започна тоя последен августовски ден, не го остави да доотопи докрай своята паничка с портокалов конфитюр. Тъкмо поднасяше последния залък към устата си, и телефонът, кротнат на една кръгла масичка между две саксии с червени рози, меко позвъня. В столовата си Клод беше поставил телефон със специално устройство за меко позвъняване. Беше прочел в един медицински наръчник, че в трапезариите не бива в никакъв случай да се държат пособия, които могат да предизвикат отрицателни емоции, или пък, не дай си боже, стресови състояния. Този наръчник препоръчваше сините и резедавите цветове, като изрично наблягаше, че трябва да се избягват червените. Затова Клод отдавна се канеше да замени двете саксии червени рози с „нещо“ в зелено или жълто, но тук здравословните му съображения се сблъскваха с партийните — понякога канеше на обяд свои съмишленици, гости, и много държеше да видят всички, че дори в трапезарията си той не можеше да се раздели с цвета на социалистическото знаме.