По-голямата част от островчето е покрита с гори, главно дъб, останалото пространство е заето от терасовидния дом-дворец на Жозеф Берклей. В горния кат са спалните, в долния са двете столови, приемният салон, билярдната и „мини“-кабинетът на господаря, издълбан в скална маса и облицован от всички страни с огнеупорни материали. Този кабинет е една загадка, като се знае, че скъпоценностите на семейството и по-важните документи на „Силветийски петрол“ се съхраняват в трезорното подземие на „Силветийски кредит“. Какво съдържаше малката каса, вградена в южната стена на помещението — по този въпрос никой не знаеше нищо, дори жена му Мириам си нямаше „понятие“. Носеха се слухове, че „касичката“ се отваряла посредством електронни импулси на специален компютър. Броят и дължините на електромагнитните вълни били известни само на Берклей.
Двата ката на дома-дворец са разделени с тераси, разположени на различни равнища. На някои от терасите се вие около тънки колони бръшлян, на други зеленеят палми, засадени нагъсто в огромни саксии от цветен мрамор. Госпожа Мириам е страстна любителка на източносредиземноморска флора и на папагали, затова по терасите избухва понякога, като по сигнал, страхотна папагалска глъч. И пак така, като по даден сигнал, тази невъобразима глъч внезапно замира.
Жозеф Берклей има чудесна презокеанска яхта, но тя стои на котва през повече време на годината зад високия вълнолом на насрещния пристан „Свети Павел“. Там, задрямала, прави компания на гарвановозловещия яхт-кораб на Марсел Канотие. Тук, на островчето, зад гранитен вълнолом, завързани за каменните стълбове на кея, лениво се поклащат няколко моторни корабчета, едни открити, спортни, другите — с изящни кубрици, за в случай на лошо време. С тия корабчета Жозеф Берклей, семейството му и прислугата поддържат връзка със северна и южна Тива.
В края на август птичият свят, който прелита от север на юг, за да прекара зимата на топло, непременно спира за почивка на остров Жобер. Почивката трае от няколко часа до няколко дни и през това време островчето заприличва на птича Вавилония. Надават крясъци диви гъски и патици, чуруликат, цвърчат, свирукат и гълчат хиляди славеи, дроздове, чучулиги, лястовички, с неистова гълчава им отвръщат местните папагали, стотиците шарени любимци на госпожа Мириам. Призори Жобер просто кипи от птичи звуци. Госпожа Мириам се унася в последния сладък сутрешен сън, а кралят на петрола се събужда от кошмари и още недошъл както трябва на себе си, запраща чехъла си или каквото му попадне по посока на най-големия от папагалските кафези. Той спи в отделна спалня и госпожа Мириам дори да се събуди, не може да види изкривеното му от гняв лице. Гневът на краля се е изкачил до оная фатална червена черта, зад която има само изстрели с двуцевка и яростни закани, че на всичко ще сложи най-после край. Госпожа Мириам помни, че това се е случвало, и е сигурна, че отново ще се случи. Но също така знае, че до обяд пак ще напълни кафезите с нови птици, поради което не се бои особено от неговия гняв. Тя самата произхожда от фамилия, която принадлежи към „стоте“, има самочувствие, още повече че държи на личен влог в банка „Аполония“ зестрата си непокътната — един милион.
В подобни случаи, когато двуцевката не е влизала в работа, разгневеният крал се спуска почти тичешком в приземието, бос и по пижама. Там са уредите за гимнастика, стрелбището, плувният басейн със затоплена минерална вода. Кралят грабва първия от дванадесетте заредени пищова, тежък колт, и изстрелва в мишената шест куршума, всеки от тях може да повали бик. Ако гневът му е стигнал до сами червената черта, той изпразва и дванадесетте пищова. Когато захвърля на пясъка последния, сърцето му се е успокоило, съзнанието му се е избистрило като ранното слънчево утро и в душата му нахлуват типичните за него чувства. А техният регистър не е с кой знае колко широк диапазон. При по-старателна селекция биха могли да се отделят като основни следните: най-напред — доволство от самия себе си. След това: снизходителна търпимост към Мириам и тревожна настървеност за действие, позната само на боксьорите, които се качват на ринга за званието „световен шампион“. Колкото до вятърничавата Мириам — той й „връща“, като всяка седмица й изменя по веднъж с личната си секретарка. За повече няма време, нито пък особено желание — в края на краищата все пак той наближава шестдесетте години.
Той е на 57, но ако безпристрастен човек го види, когато захвърля пижамата си, за да се гмурне в басейна с минерална вода, едва ли би му дал повече от 50. Висок, мускулест, с плосък като дъска корем, той има стойка на млад човек. Лицето му е мъжествено, красиво с острите си скули, високо чело и тъмни, понякога бляскави очи. Но при по-внимателно вглеждане излизаха като иззад кулиси някои особености на изражението му, които бяха само негови, берклеевски. Очите му например не бяха постоянно бляскави, а бляскаха при подходящи обстоятелства, навремени. Иначе имаха убит, саждив цвят. Когато бляскаха, тогава в изражението му се прокрадваше нещо, характерно за хищните птици — грабливо и студено, жестоко. Впрочем тази берклеевска „особеност“ може би не се дължеше толкова на погледа му, колкото на „орловия“ му нос, надвиснал доста круто над тънките му и стиснати устни. Най-вероятно беше хищническата черта в лицето му да се появяваше само в случаите, когато впечатлението от бляскащите очи се кръстосваше с впечатлението от „орловия“ нос.