Рей Бредбъри
Краят на лятото
„Едно. Две.“ Устните на Хати отброяваха бавните удари на високия градски часовник, докато неподвижно лежеше в леглото си. Улиците спяха под кулата с часовника, извисил се като бяла луна, кръгла и пълна, вледеняваща със светлината си целия град в този късен летен час. Сърцето й препускаше.
Тя бавно се изправи и погледна към пустите булеварди, към мрачните и смълчани морави. Люлката на верандата долу проскърцваше при всеки повей на вятъра.
Когато освободи високия си учителски кок и го остави да се разсипе по раменете си, Хати видя в огледалото водопада на дългата си тъмна коса. Учениците й нямаше ли да се изненадат, помисли си тя — толкова дълга, толкова черна, толкова лъскава. Не бе зле за жена на трийсет и пет. С разтреперани ръце изрови от килера скрити пакетчета. Червило, руж, молив за вежди, лак за нокти. Бледосиня рокля, лека като мъгла. Хати съблече памучната си нощница и бързо и решително нахлузи тънката материя през главата си.
Докосна ушите си с парфюм, плъзна червило по нервните си устни, изписа веждите си и припряно лакира ноктите си.
Беше готова.
После излезе в коридора на заспалата къща и боязливо погледна към три бели врати. Какво щеше да се случи, ако сега се отвореха? Тя стоеше между стените в напрегнато очакване.
Вратите останаха затворени.
Хати изплези език към една от тях, сетне и към другите две.
Ароматът на септемврийска нощ изпълваше всичко. Бетонът отдолу стопляше с дъха си слабите й бели крака.
— Винаги съм искала да го направя. — Тя откъсна кървавочервена роза за черната си коса и за миг усмихнато се обърна към прозорците. — Вие не знаете какво правя — прошепна Хати. После се завъртя и роклята й се разпери във въздуха.
Босите й крака безшумно се спуснаха по пътеката между дърветата и покрай уличните лампи. Тя видя всеки храст и жив плет и се зачуди: „Защо отдавна не съм се сетила за това?“ Спря сред росната трева, просто за да я усети, студена и бодлива.
Патрулният полицай г-н Уолцър крачеше по Глен Бей Стрийт и тихо си тананикаше с тъжен тенор. Когато подмина, Хати излезе иззад дървото, зад което се криеше, и се загледа в широкия му гръб.
Когато стигна до сградата на съда с часовниковата кула, единственият звук, който чуваше, бяха босите й крака по ръждивото противопожарно стълбище. На върха му, на перваза под блестящия сребърен циферблат, тя протегна ръце напред.
Пред нея лежеше заспалият град!
Хиляди покриви искряха от снега, посипал се от луната.
Хати разтърсваше юмруци и правеше гримаси на града. Презрително повдигаше полите на роклята си към далечни къщи. Танцуваше и беззвучно се смееше, после спря, за да щракне с пръсти в четирите посоки на света.
Минута по-късно тичаше с блеснали очи по смълчаните градски морави.
Стигна до къщата на шепотите.
Спря до точно определен прозорец и чу в тайната стая гласовете на мъж и жена.
Хати се облегна на стената и се заслуша в шепота. Все едно че чуваше две пеперудки, нежно шумолящи с криле на прозореца. Разнасяше се тих, далечен смях.
Тя притисна ръка до стъклото. Лицето й изглеждаше така, сякаш е застанала пред светилище. По устните й заблестяха капчици пот.
— Какво беше това? — извика отвътре някакъв глас.
Хати се завъртя и изчезна като мъгла.
Когато спря да тича, стоеше до прозореца на друга къща.
В ярко осветената баня — навярно единственото светло помещение в града — стоеше мъж и внимателно бръснеше стърнището около отворената си уста. Имаше черна коса, сини очи, бе двайсет и седем годишен и всяка сутрин ходеше на работа в железопътното депо, като си носеше за обед кутия със сандвичи с шунка. Той избърса лицето си с хавлиена кърпа и светлината угасна.
Хати зачака зад големия дъб на двора, сякаш обвита в паяжина. Чу изщракването на предната врата, стъпките му по пътеката, тракането на кутията с обеда му. По мириса на тютюн и свеж сапун, без да гледа, разбра, че мъжът минава покрай нея.
Като си свиркаше през зъби, той закрачи по улицата към дерето. Тя го последва, като се криеше зад дърветата, бял воал зад брястовете, лунна сянка зад дъбовете. По едно време мъжът се завъртя. Тя се скри точно навреме. Зачака с разтуптяно сърце. Тишина. После стъпките му продължиха нататък.
Свирукаше си песента „Юнска нощ“.
Високата лампа до дерето хвърляше сянката му точно зад него. Хати беше на по-малко от два метра и се криеше зад стар кестен.
Той спря, но не се обърна. После подуши въздуха.
Нощният вятър отвяваше парфюма й към дерето, точно както го бе замислила.
Тя стоеше неподвижно. Сега не беше неин ред да действа. Просто се притискаше към дървото, уморена от бесния ритъм на сърцето си.