— И да тръгне той в Дългото Пътуване в мир — със слаб глас произнесе Марапер. — Това е чиста работа, Мелър. Следва да призная, че за любители ние добре се справихме.
— Умея да си служа с ножа — съобщи художникът, — но предпочитам да го хвърлям, тъй като не понасям ръкопашните схватки. Мога ли да седна?
Къмплейн така бе поразен от стремителното развитие на събитията, че седна между двете тела и се заслуша в биенето на сърцето си. Привичният, съществуващ досега Къмплейн, бе заменен от мъж, действащ като автомат, с твърди движения и мигновени реакции. Същият, който по време на общия лов винаги взимаше инициативата. Той се опита да открие поне някакви следи от живот у Цилак и поваления като от гръм страж, но на нито един не намери пулса. Какво толкова пък, в малките племена смъртта е такова обикновено явление като например мухите.
„Смъртта е най-древният спътник на човека“ — казваше се в Литанията. Науката също посвещаваше на този неизбежен завършек на проточилия се спектакъл немалко място. Съществуваха определени канони при срещата със смъртта. Тя предизвикваше страх, а страхът не биваше да съпровожда човека. Като се убеди в настъпилата смърт, Къмплейн автоматически изпълни стереотипния жест на отчаянието, както го бяха научили в детството му.
Мелър и Марапер се присъединиха към него. Свещеникът тихо хлипаше. Скоро церемонията и всички ритуални заклинания за Дългото Пътуване завършиха и те се върнаха, ако така може да се каже, в нормалното си състояние.
Сега стояха изплашени до труповете и напрегнато се гледаха един друг, но същевременно бяха страшно доволни от себе си. Вън както преди стоеше пълна тишина и само на всеобщата отпуснатост, настъпила след веселбата, бяха задължени, че досега не се появи никакъв любопитен човек. Постепенно у Къмплейн се върна способността да разсъждава.
— А какво стана със стража, който е издал плановете ти на Цилак? — запита той. — Скоро ще си имаме неприятности, свети отче, ако не побързаме да изчезнем оттук.
— Той вече не може да ни навреди никак, дори и да останем завинаги тук — каза свещеникът. — Освен да ни развали настроението. Изглежда плановете ми не са предадени нагоре и имаме доста време, преди да започнат да търсят Цилак — допълни той, като показа стража, довлечен от Мелър. — Подозирам, че е имал някаква своя цел, иначе не би се явил сам. Така май е най-добре за нас, Рой. Но, изглежда, ще ни се наложи да тръгваме веднага. Сега Кабините не са здравословно място за нас.
Свещеникът бързо се изправи, но не можа да овладее треперенето на краката си и отново седна. След минута отново се опита да стане, но този път много по-бавно.
— За човек с толкова хилаво телосложение добре се справи с ножа, нали? — изхили се той, като се обърна към художника.
После на лицето му се изписа известна загриженост.
— Ти още не си ми обяснил, свети отче, защо те гониха — напомни Мелър.
— За това още повече ценя своевременната ти помощ — вежливо отвърна свещеникът и тръгна към вратата.
Мелър с ръка загради изхода.
— Аз искам да знам в какво сте ме въвлекли — заяви той.
Марапер се изправи, но продължи да мълчи.
— Защо да не дойде с нас? — не издържа Къмплейн и нервно запита.
— А, това ли е — бавно произнесе художникът. — Вие напускате Кабините? Е, какво пък, желая ви успех, приятели. Надявам се да намерите това, което търсите. Аз предпочитам да си остана в безопасност и да продължа да рисувам картините си, но искрено ви благодаря за поканата.
— Ако забравим този дребен факт, че покана нямаше, аз напълно съм съгласен с тебе — забеляза Марапер. — Наистина, приятелю мой, ти току-що показа на какво си способен, а на мен са ми нужни хора на действието, но, уви, не цяла армия, а само няколко души.
Мелър се дръпна назад и Марапер, като хвана дръжката на вратата, в известна степен стана по-добър:
— Нашият живот и без това е достатъчно кратък, но този път ние сме ти задължени за него, приятелю. Връщай се при боите си и никому нито дума!
Той бързо закрачи по коридора и Къмплейн тръгна след него. Племето още бе потънало в сън. Минаха край един закъснял патрул, който бързаше към една от задните барикади, и край компания накичени с разноцветни парцали младежи и девойки, опитващи се да възкресят миналото веселие. С тези две изключения Кабините изглеждаха безлюдни.
Марапер рязко сви в един страничен коридор и се насочи към жилището си. Огледа се на прага, извади магнитен ключ, отвори вратата и просто наблъска вътре Къмплейн. Това бе обширно помещение, напълнено с различни вещи, трупани в продължение на целия му живот, хиляди измолени или дадени като подарък предмети, които след изчезването на Гигантите бяха останали безстопанствени. Интерес предизвикваха като талисмани, като остатъци на цивилизация, много по-богата и могъща, отколкото тяхната собствена. Ловецът заразглежда объркано странните предмети: фотоапарати, електрически вентилатори, книги, контакти, батерийки, нощни лампи, клетки за птици, вази, връзка ключове, две картини, нарисувани с масло, хартиена тръба, на която бе написано „Карта на Луната“, телефон-играчка, и накрая кошничка, пълна с бутилки, на етикета на които пишеше: „Шампанско“. Всички тези неща, не винаги придобити по честен път и нищо неструващи, бяха годни да задоволяват само любопитството.