Като заплаха това бе така идиотски, че Рафъри не сдържа истеричния си смях.
— Присъединих се към тебе, само и само да се избавя от такива говеда като Къмплейн — съобщи му той. — Е, какво пък, ти си ни предводител! Води ни, вожде наш!
— Щом така смяташ, то защо си губиш времето в разни глупави сцени? — ехидно се заинтересува Уентъдж.
— Защото съм заместник на шефа — късо отвърна Рафъри, — и мога да устройвам, каквито си сцени искам.
— Ти не си никакъв мой заместник, Ери — сряза го Марапер. — Аз ви водя сам и пред мен всички сте равни.
При тези думи Уентъдж злорадо се ухили, а Фармър каза:
— Ако сте престанали да се дъвчете, то може да тръгваме наистина, преди да са ни открили и пребили, а?
— Не бързай толкова — намеси се Къмплейн. — Аз все още не разбирам, какво търси тук оценителят? Защо не се занимава със своите задължения? Има си толкова приятно местенце. Защо трябва да го изоставя? Това не мога да го разбера. На негово място никога не бих се и мръднал.
— Защото мозъкът ти е по-малко, отколкото на жаба — изръмжа Рафъри и с цялото си тяло налетя на обтегнатите ръце на свещеника. — Всички ние си имаме причини да напуснем това загубило ума си племе, но моите причини са си моя лична работа.
— Защо ти, Къмплейн, толкова усложняваш нещата? — възкликна Уентъдж. — А ти самият защо идваш с нас? Аз съм напълно уверен, че нямам никакво желание да се намирам в едно общество с тебе!
Неочаквано между тях се вмъкна мечът на свещеника. Те видяха как побеляха пръстите му, които яростно стискаха дръжката.
— Аз съм свят човек — викна той, — но се кълна във всяка капка невинно пролята кръв в Кабините, че ще изпратя на Дълго Пътуване първия, който каже още една дума!
Те замряха в пълно мълчание, а ненавистта ги бе вкаменила.
— О, сладко, носещо мир острие — нежно прошепна свещеникът, но веднага каза с абсолютно нормален глас: — Рой, вземи това нещо — подаде му връхната си дреха — и се приведи в ред. Ърн, остави на мира парализатора; държиш се като момиченце, на което са подарили нова кукла. Успокойте се и да вървим, но само като сговорна дружина. Ние трябва да преминем и още една барикада, преди да навлезем в Джунглата, така че дръжте се за мен. Това няма да е така лесно.
Той затвори вратата към стаята, замислено погледна ключа, после го пъхна в джоба си и без да обръща внимание на останалите, закрачи по коридора. Те се поколебаха миг-два, но после го последваха. Марапер с каменно спокойствие напълно пренебрегваше присъствието им. Като стигнаха следващото кръстовище, завиха наляво и след още малко — отново наляво. Последният коридор водеше в къса задънена уличка, заградена накрая с мрежа. Там имаше дежурен страж и това съоръжение се наричаше странична барикада. Пазачът беше спокоен, но изглежда с усърдие се отнасяше към задълженията си. Седеше на един сандък, опрял брада на ръцете си, но щом петимата бегълци се появиха иззад ъгъла, мигновено скочи и насочи парализатора към тях.
— Аз ще съм щастлив, ако имах възможността да стрелям! — произнесе той ритуалната фраза за предупреждение.
— А аз да умра — доброжелателно отвърна Марапер. — Прибери оръжието си, Туемърс, ние не сме от Чуждите. Ти ми изглеждаш нещо изплашен.
— Стой на място, или ще стрелям! — това, че го нарекоха по име, не притъпи подозрителността на стража. — Какво търсите тук? Стойте и петимата!
Марапер дори не забави крачка, останалите волю-неволю вървяха напред, като се стараеха да не изостават. Къмплейн се заинтересува от сцената, макар и да не можеше да каже защо именно.
— Прекалено слабо ти е зрението за такава работа, приятелю — забеляза свещеникът. — Ще трябва да кажем на Цилак да те обследват. Това съм аз, Марапер, хранителят на твоята предизвикваща опасения психика, свещеникът, заедно с няколко добропорядъчни граждани. Ние нямаме днес кръв за тебе, момко.
— Аз мога да гръмна всекиго — войнствено заплаши Туемърс.
Той размахваше парализатора и същевременно отстъпваше с гръб към мрежестата решетка.
— Запази оръжието си за по-добри цели, макар и да не знам ще ти попадне ли нещо по-хубаво — продължи свещеникът. — Идваме с важна работа при тебе.
Докато си разменяха тези думи, Марапер нито за миг не прекъсна движението си и неусетно се оказа почти плътно до изправения страж. Нещастникът се колебаеше — другарите му бяха далече и нямаше да го чуят, ако вика, освен това една лъжлива тревога означаваше бой с камшици, а на него така му се искаше да си запази скромното положение. Тези няколко мига колебание се оказаха съдбоносни. Свещеникът беше съвсем близо. Мигновено измъкна изпод плаща късия си меч и с енергично изсумтяване го заби в корема на пазача. После ловко подхвана прегънатото тяло. Когато ръцете на Туемърс започнаха безсилно да удрят гърба му, той отново го прободе, но този път с явно удоволствие.