Дейт отново заговори.
— Имах възможност да се промъкна в стаята на инспектор Уейън, докато продължаваше неразборията в силовия сектор, замислена от вас. Там намерих още нещо, което беше попаднало в техните ръце. Това е един дневник, за съществуването на който не знаехме. Той е написан от първия ръководител на кораба в обратния му път от Процион. В този дневник е написано много повече, отколкото трябва да знаят сегашните жители на кораба. Това може да породи много въпроси от тяхна страна. Случайно ми се отдаде възможност да взема и дневника, и поялника… Благодаря. За наше щастие никой друг, освен Къмплейн и онова момиче Уейън, не си дава сметка колко ценни са тези предмети. Разбира се, известно ми е категоричното становище на Малкото Куче по въпроса за неприкосновеността на корабните жители. Но те не са тук и не се налага да се занимават с всички наши проблеми. Ако искат и занапред да запазят скъпоценната си тайна, има само едно просто решение. Аз затворих Къмплейн в съседното помещение. Не със сила, разбира се. Той сам влезе в капана като невинно дете. В момента Уейън спи в стаята си. И така, Къртис, моля за вашето съгласие за умъртвяването на Къмплейн и Уейън. Естествено, за мене това е също крайно неприятно, но това е единственият начин за запазване на статуквото. Аз лично съм готов да направя това още сега, докато не е станало много късно.
Зак Дейт замълча и на изпънатото му лице се появи израз на нетърпение.
— Нямаме време за разговор с Малкото Куче.
Той явно прекъсна събеседника си.
— Те твърде много обмислят, Къртис. Тук вие сте ръководител и на мене ми е необходимо само вашето съгласие… Да, това е вече по-добре. Да, струва ми се, че така трябва да постъпим… Надявам се, вие не смятате, че това ми доставя удоволствие. Ще пусна газ във вентилационните отвори в стаите им, както вече сме правили в подобни случаи. В края на краищата ние знаем, че това е абсолютно безболезнено.
Съветникът изключи апарата и върна шкафа на мястото му. Известно време той стоя замислен, гризейки ноктите си, а лицето му изразяваше недоволство. Дейт отвори шкафа, извади оттам някакъв дълъг цилиндър и внимателно погледна към решетката на тавана.
Изстрелът от парализатора на Къмплейн попадна право в гърдите му и той се строполи на земята без звук.
Известно време Къмплейн лежеше неподвижно, като се опитваше да се ориентира в ситуацията.
Към реалността го върна отвратителното усещане, като че ли някакво чуждо мислене се опитва да се слее с неговите собствени мисли. Това му се струваше така, сякаш покрит с гъсти косми език облизваше мозъка му. Той бързо включи прожектора. Пред самото му лице висеше голям молец. Размахът на крилата му достигаше почти пет дюйма, а изпъкналите му очи отразяваха светлината като две нажежени глави на гвоздеи. С отвращение замахна с ръка, но не уцели. Молецът бързо отлетя в дълбочината на вентилационния канал. Къмплейн си спомни и за другия молец в Джунглите, от който бяха останали същите неприятни отпечатъци в мозъка му. Способностите, които притежават зайците, сигурно бяха характерни и за молците, но в значително по-малка степен. Изглежда плъховете ги разбираха. А може би ята молци изпълняваха задълженията на въздушен патрул за ордите на плъховете?
Тази мисъл го порази повече, отколкото дори смъртната му присъда, произнесена от Дейт.
Изпотен от страх, Къмплейн бързо откачи четирите кукички, удържащи решетката, постави я настрани и се спусна в стаята на съветника. След това издърпа масата и върна решетката на мястото й. Едва сега се почувства в безопасност.
Парализаторът на Къмплейн беше установен на половин мощност и Зак Дейт беше жив. Беше получил обаче достатъчно силен шок, за да се намира известно време в безсъзнание. Изглеждаше безопасен и даже мил така, както лежеше на пода с паднала на безкръвното му лице коса. Без да изпитва никакви угризения на съвестта, Къмплейн взе ключовете на съветника, пъхна топлинния излъчвател в пояса си, отвори вратата и тръгна към коридора, който тънеше в тъмнина. В последния момент той се поспря и насочи лъча на прожектора към вентилационната решетка.
Малки розови лапи се бяха вкопчили в пръчките на решетката, а дузина дребни муцунки го гледаха с ненавист надолу. Къмплейн усети как косата му се изправя. Отправи нататък един изстрел с парализатора. Блясъкът на малките очички веднага изчезна и розовите лапи пуснаха решетката.
Писъкът, който още дълго време се чуваше в коридора, подсказа на Къмплейн, че ще му се наложи да се справя с още много подобни засади.