Гледайки всичко това, човек, който не взимаше участие в буйството, можеше да открие немалко причини за безпокойство.
Само няколко души не участваха във всеобщото празненство. Това бяха високият доктор Линдси, Фармър, Уентъдж, както винаги криещ лицето си, и палачът. Последният бе просто на работа, заради която се бе появил със свита на стражи, и застана до Къмплейн.
На осъдения ловко свалиха дрехите, след което си получи първата порция от определеното наказание. В нормални условия изпълнението на палача би привлякло тълпа зяпачи, но сега вниманието им бе приковано към по-интересно зрелище и затова ловецът страдаше почти в самота. На следващия ден щеше да разчита на по-многобройна публика. Като скри нанесените рани под дрехите си, той с труд се отправи към жилището си. Там го очакваше отец Марапер.
III
Отец Хенри Марапер бе едър и набит мъж. Когато сядаше на пода, той се опираше с гръб о стената, а огромният му корем равномерно се вълнуваше пред него.
Позата, в която се намираше, бе обичайна за него, но затова времето на появата му бе необичайно. Къмплейн спря пред сгърчената фигура на свещеника и зачака приветствие или обяснение, но понеже такова не последва, бе принуден да заговори пръв. Обаче нищо не му дойде в главата, освен неопределено изсумтяване.
Марапер вдигна нагоре мръсната си лапа.
— Пространство за твоето „аз“, сине мой.
— За твоя сметка, отче.
— И за сметка на безпокойството на твоето съзнание — небрежно провъзгласи свещеникът, след което, дори без да се опита да се надигне, изпълни ритуалния жест, означаващ символа на гнева.
— Набиха ме, отче — съобщи Къмплейн.
Той си наля в чаша жълтеникава вода от стомната, отпи няколко глътки, а останалите използва за навлажняване и приглаждане на косата си.
— Да, чух за това, Рой. Надявам се, да си получил облекчение?
— Разбира се, но изключително за сметка на гърбината ми.
Той се зае да си сваля ризата, като го правеше много бавно и внимателно. Болката, предизвиквана от докосването на материята към раните, бе почти приятна. Естествено, по време на следващия сън-видимост ще бъде значително по-лошо. Къмплейн хвърли окървавената дреха на пода и я наплю. Раздразнението му се усили от безразличието, с което свещеникът наблюдаваше действията му.
— Ти защо си тук, а не на танците, Марапер? — с яд запита той.
— Задълженията ми са свързани с духа, а не с развлеченията — набожно произнесе свещеникът. — Освен това познавам и по-добри начини на забавление.
— Като например грабежите в пущинака, нали?
— Утешава ме това, че ти така сериозно се отнасяш към работата си, приятелю. Това съответства на Науката. Страхувах се, че ще те намеря в дълбоко униние, но както виждам, моето утешение, за щастие, не ти е нужно.
Къмплейн хвърли поглед на лицето на Марапер, но се постара да не среща ласкавата му усмивка. Свещеникът не беше личност приятна и в тези минути приличаше повече на някакво идолче, отколкото на човек от плът и кръв — жив паметник на качествата, на които човек бе задължен за оцеляването си: хитростта, коварството и егоизма.
Не намирайки сили да се справи сам със себе си, Къмплейн неочаквано изпита прилив на благодарност към този човек — той поне го познава и ще се справи.
— Нека състоянието на нервите ми не те тревожи, отче — каза той. — Ти вече знаеш, че загубих жена си, и сега животът ми струва малко. Всичко, което постигнах, а то не беше много, загубих, това, което запазих, ще ми отнемат със сила. Стражите, които днес ме налагаха и утре отново ще ме нашибат, ще дойдат и ще ме изгонят при самотните мъже и децата. Никаква награда за успешния лов, никакво съчувствие за бедата. Законите на това племе са прекалено сурови, свети отче, самата Наука е пълна с гадни формулировки, а целият този потискащ ни свят не е нищо друго освен източник на нещастия. Защо трябва да бъде именно така? Защо няма и намек, че има и по-добро? Какво пък, сигурно и аз някога ще се побъркам като брат ми. Ще пробягам през тази тълпа кретени и всеки от тях ще наградя с моята болка!
— Избави ме да слушам останалото — каза свещеникът. — Имам достатъчно богата енория, за която трябва да се грижа. Винаги съм готов да те изслушам, но гнева остави за себе си…
Той стана, протегна се и с царствен жест поправи на плещите си мръсното наметало.
— Но какво ни дава този живот? — запита Къмплейн.
Той се бореше с яростното желание да стисне с яките си пръсти тлъстата шия на свещеника.
— Защо сме ние тук? Каква е целта на съществуването на този свят? Като пастир божи отговори ми честно на това.
Марапер дълбоко въздъхна и протегна двете си ръце към пространството.