По пътя си не срещна нито една жива душа, с изключение на едноокия Оливело, който мъкнеше на здравия си гръб две убити патици и с кисел вид го поздрави.
Помещението, което Бергъс използваше за стопанството си, бе в самия край на Кабините, макар преди време от него да се виждаше предната барикада. Но сънищата-видимост минаваха, племето бавно се придвижваше напред и това обиталище изоставаше назад. Озбърт Бергъс бе на върха на славата си, когато живееше в центъра на района, заеман от племето. Сега, на стари години, стаите му бяха разположени в покрайнините.
Последната граница — барикадата, разделяща племето от Джунглата, започваше веднага след вратата му. От най-близките съседи го отделяха доста празни помещения, чиито страхливи стопани се бяха преселили по към центъра. Старият инат обаче си остана на мястото, без да обръща внимание на нарастващите трудности при общуването с останалото общество, и предпочиташе съзерцателния начин на живот сред опустошението пред мерзостта да бъде заобиколен непрекъснато от тълпи жени.
До това място следите на празненството не бяха стигнали. Настроението на всеобщо щастие, възцарило се в района на Кабините, не бе стигнало унилата и безрадостна територия на Бергъс. Някога, много-много отдавна, най-вероятно по времето на Гигантите, на това място бе станал взрив. Стените били опърлени яко, а по средата на палубата зейнала дупка с размерите на човек. Необходимо е да се допълни, че в района на жилището на стария водач никога не бе имало светлина.
Непрекъснатото придвижване на племето напред също бе внесло своя дял в остаряването на тази територия, а водораслите, гъсто избуяващи зад барикадата, пускаха през мръсния под измъчени и изпочупени израстъци, които стигаха до бедрата на хората. С известна тревога Къмплейн почука на входа. Вратата се отвори и сред шума на множество гласове и кълба въртящи се пари той видя лежащия Бергъс, завит с нарязани мекожълти водорасли, дълги около половин метър. Тялото му напомняше на труп, пронизан от растящи клони.
— И така корабът бил загубен и човекът бил загубен — хъркаше старецът и очите му, без да виждат, се спряха на влезлия Къмплейн. — Навсякъде намирах тези развалини и повтарям: колкото повече време минава, толкова шансовете ни да се намерим изчезват. Вие, глупави жени, не ме разбирате, безразлично ви е, но аз казвах на Гуина много пъти, че той вреди на племето. Ти лошо правиш — така му казвах, — като унищожаваш всичко, на което се натъкнеш, само защото не ти е нужно лично. Ти гориш книги, унищожаваш филми, тъй като се боиш, че някой може да ги използва против тебе. Казвах му, в тях се съдържат такива тайни, които ние трябва да знаем, а той, глупакът му с глупак, не разбираше, че не бива да се унищожава всичко поред, а да се приведе в някакъв порядък. Казвах му, че съм видял повече етажи, отколкото той е слушал, казвах му… Какво търсиш тук?
Понеже това прекъсване в безкрайния монолог бе предизвикано най-вероятно от неговото присъствие, Къмплейн се поинтересува не може ли да бъде с нещо полезен.
— Полезен ли? — повтори Бергъс. — Аз винаги сам съм се грижил за себе си, както далеч преди мен и моят баща. Той беше велик водач. Искаш ли да узнаеш как се е появило нашето племе? Ще ти разкажа. Баща ми, заедно с мен, тогава бях съвсем малък, откри това, което Гигантите наричали арсенал. Да, помещение, пълно с парализатори, пълно-препълнено! Без това откритие племето Грийн никога не би станало това, което е сега. Да, аз и сега бих стигнал до арсенала, ако не се боях. Това е далече в центъра на Джунглата, там, където краката стават ръце и подът избягва, където започваш да летиш из въздуха като муха…
Той вече почва да бълнува, помисли Къмплейн. Няма никакъв смисъл да му казва за Гуина, щом бърбори за крака, станали ръце.
Неочаквано старият водач замълча и заговори отново едва след няколко минути.
— Откъде се взе тук, Рой Къмплейн? Дайте ми да пийна, че гърлото ми е направо пресъхнало!
Като кимна на една жена да донесе питието, Къмплейн каза:
— Дойдох да видя как се чувстваш. Ти си велик човек и ми е жал, че те е постигнала такава беда.
— Велик човек… — глуповато замърмори старецът, но изведнъж гневно се развика: — Къде ми е питието? Дявол да ви вземе, какво правите там, жени проклети? Задниците ли си миете?
Една млада жена се усмихна кокетно на Къмплейн и подаде на стареца чашата. Бергъс бе прекалено слаб сам да пие и затова ловецът побърза да му помогне, като наливаше гъстата течност направо в устата му.